Майка му е по-важна от мен: Една българска история за самолета, семейството и гордостта

– Мамо, защо татко не идва с нас? – попита малкият ми син Виктор, докато се опитвах да му закопчая колана в тясната седалка на икономичната класа. Не можех да му отговоря. Гледах през прозореца на самолета, а сълзите ми пареха очите. Димитър, мъжът ми, беше някъде отпред, в първа класа, до майка си – госпожа Станка, която винаги намираше начин да ме накара да се чувствам като натрапница в собствения си живот.

Преди два часа бяхме на летище София. Пътуването до Варна трябваше да е нашата семейна почивка – първата от години. Димитър държеше билетите и когато дойде време за чекиране, просто ми подаде два бордни карти за икономична класа. „Ти и децата сте тук. Аз ще съм с мама отпред – тя има проблеми с краката, трябва ѝ повече място.“

– А аз? – прошепнах, усещайки как гневът ми се надига.

– Ти си млада, ще издържиш. Не прави сцени пред хората, моля те – отвърна той тихо, но с онази нотка на раздразнение, която познавах твърде добре.

Майка му се усмихна с победоносен поглед. „Така е редно, Мария. Майката е най-важна.“

Докато вървяхме към самолета, усещах как всички ме гледат – жената с две деца и без мъж до себе си. В главата ми кънтяха думите на свекърва ми: „Майката е най-важна.“ А аз? Аз бях просто някаква добавка към техния свят.

В самолета Виктор и по-голямата ми дъщеря Елена се въртяха неспокойно. Хората около нас мълчаливо ни наблюдаваха – една жена ми подаде салфетка, когато видя сълзите ми. „Всичко наред ли е?“ попита тя тихо.

– Не знам – отвърнах. – Просто… понякога се чудя дали изобщо имам място в това семейство.

Полетът беше кратък, но за мен се проточи като вечност. Когато кацнахме във Варна, Димитър и майка му вече ни чакаха до лентата за багаж. Той изглеждаше спокоен, сякаш нищо не се беше случило.

– Всичко наред ли е? – попита ме с равнодушен тон.

– Да, разбира се – излъгах. Но вътре в мен нещо се беше пречупило.

През следващите дни на морето напрежението между нас растеше. Майка му постоянно правеше забележки – как не съм облякла децата достатъчно топло вечер, как не съм сготвила „като хората“, как съм позволила на Елена да си боядиса косата в розово.

Една вечер, докато децата спяха, седнахме с Димитър на терасата на апартамента под наем. Морето шумеше някъде далеч, а аз усещах как думите напират в гърлото ми.

– Защо го направи? Защо избра нея пред мен? – попитах го тихо.

Той въздъхна тежко.

– Мария, ти знаеш колко е трудна мама. Ако не ѝ угаждаме, ще ни съсипе почивката. Ти си силна жена, ще го преживееш.

– Не става въпрос за силата ми! Става въпрос за уважение! За това да се чувствам част от семейството ти! – гласът ми трепереше.

– Не драматизирай – каза той и стана рязко. – Все пак сме на море. Радвай се!

Тази нощ не можах да заспя. В главата ми се въртяха спомени от годините ни заедно – първите срещи в студентското кафене, обещанията за равенство и подкрепа. Кога всичко се обърна? Кога станах просто „жената с децата“, а не партньор?

На следващия ден заведох децата сама на плажа. Гледах как играят във водата и се чудех дали някога ще имам смелостта да поискам повече за себе си. Срещнах погледа на една друга майка – тя също беше сама с двете си деца. Усмихнахме се съучастнически.

Вечерта Димитър дойде при мен с букет цветя от пазара.

– Извинявай – каза тихо. – Може би не постъпих правилно.

– Може би? – попитах аз с горчивина.

– Просто… не знам как да ѝ кажа „не“. Тя винаги е била такава.

– А аз? Аз винаги ли ще бъда на второ място?

Той замълча. За първи път видях несигурност в очите му.

Върнахме се в София след седмица. Нищо не беше същото между нас. Започнах да ходя на работа по-рано, прибирах се по-късно. Димитър се опитваше да бъде по-внимателен, но майка му все така намираше начин да ме засегне.

Една вечер седнах пред огледалото и се погледнах честно за първи път от години. Коя съм аз? Жената, която винаги преглъща? Майката, която учи децата си да търпят? Или човекът, който заслужава уважение?

Понякога си мисля: колко още жени като мен живеят в сянката на свекървите си? Колко от нас ще намерят сили да поискат своето място под слънцето?

А вие какво бихте направили на мое място? Ще преглътнете ли или ще се борите за себе си?