Майка му или аз?

– Не мога повече, Петре! – гласът ми трепереше, докато стоях в малката кухня на панелката в Люлин, а чашата с чай в ръцете ми се разливаше по масата. Петър ме гледаше с онзи негов спокоен, но леко объркан поглед, който ме караше да се чувствам виновна, че изобщо повдигам въпроса.

– Какво не можеш, Мария? – попита той тихо, сякаш се страхуваше да не събуди майка си, която беше в съседната стая.

– Не мога да живея с майка ти! – изстрелях, преди да се разплача. – На петдесет години съм, Петре. Минах през ада с Иван, изневерите му, лъжите, всичко. Сега искам спокойствие, искам дом, в който да мога да си поема дъх, а не да се чудя дали ще ме упрекнат, че не съм сложила достатъчно сол в супата!

Петър въздъхна и седна срещу мен. – Знаеш, че няма къде да отидем. Майка ми е сама, татко почина миналата година. Не мога да я оставя. А и ти си ми всичко, Мария. Не искам да те загубя.

В този момент вратата се отвори и майка му, леля Станка, се появи с престилка и леко нацупена физиономия. – Какво става тук? Пак ли се карате за глупости? Мария, ако не ти харесва, никой не те държи насила. Аз съм си у дома, тук съм от четиридесет години. – Гласът ѝ беше остър като нож.

Петър се изправи, но не каза нищо. Аз само сведох глава. В този момент си спомних първите ни срещи – как ме караше да се смея, как ме държеше за ръка, когато се страхувах да се доверя отново. След развода с Иван бях като сянка – дъщеря ми, Елица, беше вече студентка в Пловдив, а аз се чувствах изоставена и ненужна. Петър беше светлината в тунела ми, но сега тунелът отново се стесняваше.

Вечерта лежах в леглото и слушах как леля Станка мърмори нещо в хола. „Тая Мария само претенции има…“. Сълзите ми се стичаха по възглавницата. Защо трябваше да избирам между любовта и свободата си? Защо в България все още е нормално да живееш с родителите на мъжа си, дори когато си на възраст, в която искаш просто спокойствие?

На следващия ден, докато миех чиниите, Петър дойде при мен. – Мария, моля те, нека поговорим. Знам, че не ти е лесно. Но и на мен не ми е. Майка ми е трудна, но е сама. Ако се изнесем, ще остане напълно сама. Не мога да го направя.

– А аз? – попитах го. – Аз не съм ли сама, когато всяка вечер се затварям в стаята, за да не слушам упреците ѝ? Не съм ли сама, когато се чудя дали някога ще имам свой дом, в който да се чувствам на място?

Петър ме прегърна. – Обичам те, Мария. Ще намерим начин. Може би ще поговоря с майка, да се опита да бъде по-мека с теб.

– Не е само до нея, Петре. До мен е. Аз не мога повече да живея в чужд дом, да се чувствам като натрапница. Искам да бъда твоя жена, но не и на цената на себе си.

Той замълча. Вечерта, докато вечеряхме тримата, леля Станка започна да разказва как „едно време жените са знаели мястото си“. Петър се опита да я прекъсне, но тя само махна с ръка. – Мария, ако искаш да си част от това семейство, трябва да се научиш да уважаваш традициите. Тук не е като при майка ти.

Погледнах я право в очите. – Лельо Станке, уважавам ви, но и аз имам нужда от уважение. Не съм дошла тук да ви взимам сина, а да бъда до него. Но не мога да живея в постоянен страх, че не съм достатъчно добра.

Тя се намръщи още повече. – Е, като не ти харесва, вратата е там.

Петър избухна. – Мамо, стига! Мария е жената, която обичам. Ако не можеш да я приемеш, ще се изнесем.

Тишина. Леля Станка се разплака. – Добре, изнесете се! Оставете ме сама, както всички други!

Тази нощ Петър не можа да заспи. Аз също. Сутринта той ми каза: – Ще потърся квартира. Ще започна да работя допълнително. Не искам да те губя, Мария.

Сърцето ми се сви. Знаех, че го прави за мен, но и че ще страда за майка си. – Петре, не искам да те карам да избираш. Просто искам да бъда щастлива. И ти също.

Дни наред мълчахме. Леля Станка не говореше с мен. Петър беше умислен. Елица ми звънеше и ме питаше защо звуча тъжна. – Мамо, заслужаваш да си щастлива. Не се жертвай заради никого, каза ми тя.

Една вечер, докато гледахме новините, леля Станка влезе в стаята. – Мария, може би не съм права. Трудно ми е да свикна с мисълта, че синът ми вече не е само мой. Но и ти не си виновна. Ако искате да се изнесете, ще го приема. Ако искате да останете, ще се опитам да не се меся толкова.

Петър ме погледна с надежда. Аз се усмихнах през сълзи. – Благодаря ви, лельо Станке. Ще помислим.

Сега, седмици по-късно, все още не съм взела решение. Любовта и свободата ми се борят една с друга. В България често се налага да избираш между себе си и семейството. Но дали някога ще дойде време, в което жените като мен ще могат да бъдат и обичани, и свободни?

Какво бихте направили на мое място? Ще жертвате ли себе си заради любовта или ще изберете спокойствието си?