Майка му или моят дом: Когато свекървата се настани в живота ни

– Не мога повече, Петре! – гласът ми трепереше, докато държах чашата с чай и гледах към прозореца, зад който се стелеше ноемврийската мъгла. – Не мога да живея с майка ти под един покрив. Тя ме задушава.

Петър въздъхна тежко, сякаш носеше на раменете си целия свят. – Какво искаш да направя, Мария? Татко си отиде, тя няма никого. Домовете за стари хора са скъпи, а и знаеш какво се говори за тях…

В този момент вратата се отвори и майка му, леля Станка, влезе с бавни стъпки. – Марийче, пак ли си оставила обувките на децата в коридора? Ще се спъна някой ден! – гласът ѝ беше остър като нож.

Стиснах зъби. Откакто се нанесе при нас преди три месеца, всеки ден беше изпитание. Всяка сутрин започваше с критика – за закуската, за подредбата, за възпитанието на децата. Дори как си връзвам косата не ѝ беше угодно.

Петър се опитваше да балансира между нас двете, но често просто излизаше за работа по-рано и се връщаше по-късно. Оставаше ми да се справям сама с бурята.

– Марийче, не съм дошла тук да ви преча – каза веднъж леля Станка, докато седяхме на масата. – Но не мога да живея сама. Страх ме е нощем. А и кой ще ми подаде вода, ако падна?

Погледнах я. В очите ѝ имаше страх и самота, които не можех да игнорирам. Но в същото време усещах как домът ми се изплъзва от ръцете ми. Всяко кътче вече беше нейно – телевизорът звучеше само на нейните сериали, кухнята ухаеше на нейните гозби, а децата започнаха да я слушат повече от мен.

Една вечер, след като всички заспаха, седнах до Петър.

– Не издържам повече така. Или тя, или аз…

Той ме погледна с уморени очи.

– Не мога да я оставя на улицата, Мария. Тя е майка ми.

– А аз? Аз съм жена ти! Децата ни усещат напрежението. Малката вече не иска да се прибира вкъщи след училище!

Тишината между нас беше по-плътна от всякога.

На следващия ден говорих с колежката ми Деси. Тя беше минала през същото с майка си.

– Знам какво е – каза тя. – Но ако не поставиш граници сега, ще загубиш себе си. Говори с Петър пак. И с нея. Може би има решение.

Събрах смелост и една неделна сутрин седнахме тримата на масата.

– Лельо Станке, трябва да поговорим сериозно – започнах аз. – Обичаме ви и искаме да сте добре, но така не можем да продължаваме. Всички страдаме.

Тя ме изгледа дълго, после избърса очите си с кърпичка.

– Знам, че ви преча… Но какво да правя? Пенсията ми стига само за лекарства и хляб. Домовете са скъпи… А и чух какво става там – хората ги забравят, никой не ги поглежда.

Петър хвана ръката ѝ.

– Мамо, ще намерим начин. Може би ще потърсим жена за гледане няколко часа на ден? Или ще опитаме дневен център?

Тя кимна бавно.

– Само не ме оставяйте сама…

В следващите седмици започнахме да търсим варианти. Оказа се, че дневните центрове са препълнени или скъпи. Социалните работници ни казаха, че има списък с чакащи за държавните домове – понякога чакането е години.

Петър започна да работи допълнително, за да можем да си позволим жена за гледане няколко часа дневно. Аз се върнах на половин работен ден, за да съм повече у дома. Децата страдаха – по-малката започна да заеква от стреса, а големият син се затвори в себе си.

Една вечер чух как леля Станка плаче в стаята си. Влязох тихо.

– Лельо Станке…

Тя ме погледна със зачервени очи.

– Не исках да ви разваля живота… Просто толкова ме е страх от самотата…

Седнах до нея и я прегърнах. За първи път почувствах истинска жал към нея – не като към свекърва, а като към човек, който е изгубил всичко.

Но въпреки това вътрешно бях разбита. Домът ми вече не беше мой. Бракът ми висеше на косъм. Децата ми страдаха.

Сега всяка сутрин се питам: Кое е по-важно – дългът към възрастните родители или спокойствието на собственото семейство? Има ли изобщо правилен избор в тази ситуация?

Кажете ми вие: как бихте постъпили? Има ли изход от този омагьосан кръг?