Майка на мъжа ми дава пари на сестра му, а на нас само картофи: История за несправедливостта в семейството

— Пак ли ще ходим на село този уикенд? — попитах тихо, докато сгъвах дрехите на децата.

Мъжът ми, Ивайло, не вдигна очи от телефона си. — Майка ми каза, че трябва да помогнем с картофите. И Калина ще дойде.

Калина — неговата сестра, зълвата ми. Винаги идваше, но никога не работеше истински. Сядаше на пейката до асмата, пиеше кафе с майка си и се смееха, докато аз и Ивайло копаехме, плевяхме, носехме кофи с вода. Децата тичаха наоколо, а аз се опитвах да не мисля за болките в кръста си.

— Защо винаги ние вършим всичко? — не издържах и попитах веднъж Ивайло, когато се прибирахме изморени и кални в апартамента ни в Пловдив.

— Така е при нас. Калина има малко дете, а и майка ми й помага финансово. Ние сме по-силни, затова работим повече — каза той и затвори темата.

Но аз не можех да я затворя. Всяка седмица виждах как свекърва ми пъха пари в ръката на Калина: „Вземи, че малкият има нужда от нови обувки.“ Или: „Това е за сметките.“ А на нас — торба картофи, буркан компот и понякога няколко яйца. „Вие сте млади, ще се оправите“, казваше тя с усмивка.

Веднъж, докато белех картофи в кухнята й, не издържах:

— Мамо Мария, защо винаги помагате на Калина с пари, а на нас само с продукти?

Тя ме погледна строго:

— Калина е сама с детето. Ти имаш Ивайло. А и ти работиш, нали? Не ви липсва нищо.

Замълчах. Как да й обясня, че заплатите ни стигат едва за сметките и детската градина? Че мечтая да купя нови обувки за децата без да броя стотинките?

Следващия уикенд пак бяхме на село. Калина пристигна с нова чанта и скъпи маратонки за малкия си син. Свекърва ми я посрещна с прегръдка и веднага й подаде плик с пари. Аз носех кофа с вода от кладенеца и гледах как ръцете ми треперят от умора и гняв.

На вечеря всички седнахме около масата. Децата шумяха, Ивайло разказваше за работата си, а Калина се хвалеше с новия телефон. Свекърва ми я гледаше с обожание.

— Мамо Мария — започнах внимателно, — ние също имаме нужди. Децата растат бързо, а всичко поскъпва…

Тя ме прекъсна:

— Вие сте семейство. Ще се справите. Калина е сама.

Ивайло ме погледна укорително под масата: „Не започвай пак.“

На връщане към града мълчах дълго. Ивайло караше мълчаливо.

— Не е честно — прошепнах най-накрая. — Работим като волове всяка седмица, а получаваме само картофи и компоти. Калина не прави нищо и получава пари.

— Тя е сама — повтори той като развалена плоча.

— А ние сме двама и пак не ни стига! — избухнах аз. — Не виждаш ли какво става? Майка ти ни използва!

Той замълча още повече.

С времето напрежението между мен и Ивайло се натрупа като бурен облак над главите ни. Започнахме да се караме за дреболии: кой ще плати тока, кой ще вземе децата от градина, кой ще измие чиниите. Всяка наша разправия завършваше с едно и също:

— Ако не ти харесва, не ходи на село! — казваше той ядосано.

Но аз ходех. Защото обичах Ивайло. Защото вярвах, че някой ден ще ме разбере.

Една неделя реших да не тръгвам. Останах вкъщи с децата и гледах през прозореца как слънцето залязва над панелните блокове.

Ивайло се върна късно вечерта — уморен, мълчалив. Сложи на масата торба картофи и буркан компот.

— Майка ти пак ли даде пари на Калина? — попитах тихо.

Той кимна без да ме погледне.

— А ти? Какво получи?

— Картофи… — прошепна той.

В този момент разбрах — няма да се промени нищо. Свекърва ми винаги ще предпочита Калина. За нея ние ще сме просто работната ръка.

Седнах до прозореца и заплаках тихо. Не заради парите или картофите. А заради усещането, че никога няма да бъда част от това семейство наистина.

Понякога се питам: Колко още трябва да търпя? Кога справедливостта ще намери място и в нашия дом? А вие как бихте постъпили на мое място?