Майка съм, но не мога да живея живота на дъщеря си вместо нея

– Мамо, пак ли трябва аз да говоря с шефа? – гласът на Мария трепери по телефона, а аз стискам слушалката така, че кокалчетата ми побеляват. Навън вали проливен дъжд, а в мен бушува буря, която не спира вече трийсет години.

– Мари, ти си на трийсет. Не мислиш ли, че е време сама да се справиш? – опитвам се да прозвучи спокойно, но думите ми се разпадат във въздуха между нас.

– Моля те! Знаеш колко ме е страх. Ако ти се обадиш, ще стане по-лесно. – чувам как гласът ѝ се пречупва. В този момент виждам пред себе си онова малко момиченце с големи кафяви очи, което се криеше зад полата ми в първия учебен ден. Сърцето ми се свива.

Винаги съм искала да бъда добра майка. Да бъда тази, на която детето ѝ може да разчита. И през всичките тези години не съжалявам нито за една безсънна нощ, нито за една тревога, нито за една битка, която съм водила вместо Мария. Но сега усещам как тежестта на тази грижа ме притиска до земята.

Мария беше трудно дете – чувствителна, плашлива, всичко преживяваше дълбоко. Беше ужасена от промените, не обичаше да излиза на сцена, плачеше при всяко ново начало. Когато беше на пет и трябваше да я заведа на балет, тя се разплака така истерично пред залата, че учителката ме изгледа укорително: „Може би не е готова.“ Но аз не се отказах. Винаги намирах начин да ѝ помогна – говорех с учителите, уреждах срещи с психолози, молех приятелки да я вземат със себе си на рожден ден, за да не бъде сама.

Съпругът ми Георги често ми казваше:
– Прекалено я пазиш. Трябва сама да се научи да се справя.

Но аз не можех. Виждах страха в очите ѝ и нещо в мен се късаше. Когато беше на дванайсет и трябваше да замине на лагер с класа си в Равда, тя цяла нощ повръща от притеснение. На сутринта отидох при класната и измислих извинение – уж болна е. Мария остана вкъщи и цяла седмица гледахме стари български филми и пекохме курабийки.

С годините тревогите ѝ не намаляха – сменяше университети, работи, приятели. Всеки път аз бях там: пишех ѝ мотивационните писма, уреждах срещи за интервюта чрез познати, дори ѝ намирах квартирата под наем в София. Когато имаше проблем с хазяйката – пак аз звънях. Когато гаджето ѝ я заряза – аз я водих при психолог.

Понякога нощем лежа будна и се питам: „Дали не сбърках някъде?“ Дали не я направих твърде зависима от мен? Дали не ѝ отнех възможността сама да се научи да се справя със страховете си?

Сега Мария работи като счетоводителка в малка фирма в центъра на София. Живее сама в гарсониера в „Люлин“, но всеки уикенд идва при нас във Враждебна. Понякога ми носи цветя или домашен кекс. Но по-често идва с проблем: шефът ѝ е несправедлив, колежката я тормози, съседът е шумен… И винаги очаква аз да намеря решение.

– Мамо, ако ти говориш с тях… – започва тя всеки път.
– Мария, ти си възрастна жена! – избухвам понякога. – Не мога цял живот да оправям проблемите ти!

Тогава тя млъква и очите ѝ се пълнят със сълзи. Виждам как се свива на стола като дете и ме боли. След това идва вина – как мога да я оставя сама? Как мога да бъда майка и едновременно да я тласкам към самостоятелност?

Преди месец Георги получи инсулт. Лежеше в болницата „Св. Анна“, а аз тичах между работа, дома и болничната стая. Мария идваше всеки ден, но стоеше до леглото му мълчалива и объркана.

– Мамо, какво ще правим? – попита тя една вечер.
– Ще се справим – казах й уморено. – Но този път ще трябва и ти да помогнеш.

Тя ме погледна уплашено:
– Аз… не знам как.
– Ще се научиш – отвърнах твърдо.

Тази вечер седим двете в кухнята. Дъждът барабани по прозореца. Мария мълчи и върти чашата с чай между ръцете си.
– Мамо… ако някой ден те няма… какво ще правя?
– Ще живееш – казвам тихо. – Ще плачеш, ще падаш, ще ставаш… но ще живееш.

Виждам страха в очите й, но този път не я прегръщам веднага. Оставям тишината между нас да порасне като мост.

Понякога любовта значи да пуснеш ръката на детето си и да го оставиш само да мине през бурята.

Скъпи читатели… Кога е правилният момент да спрем да „уреждаме“ живота на децата си? Дали прекалената грижа не ги прави по-слаби? Или просто така изглежда майчината любов в България?