„Майко, вече ще спиш в кухнята“: Изповедта на една майка, останала чужда в собствения си дом

„Майко, вече ще спиш в кухнята.“

Думите на Петър още ехтят в ушите ми, макар че ги изрече преди три дни. Стоях до прозореца, с ръце, стиснати в престилката, и гледах как дъждът се стича по стъклото. В този момент не бях сигурна дали съм жива или просто съществувам. „В кухнята?“, прошепнах, сякаш не вярвах на ушите си. Снахата ми, Даниела, не ме погледна. Само продължи да подрежда новите чаршафи в стаята, която до вчера беше моята.

„Нали знаеш, че малкият има нужда от собствена стая“, каза Петър, без да ме поглежда. Гласът му беше равен, почти чужд. „Ти така или иначе прекарваш повечето време в кухнята.“

Не казах нищо. Какво можех да кажа? Да им напомня ли как съм се отказала от всичко заради тях? Как съм работила по две смени в шивашкия цех, за да не им липсва нищо? Как съм гладувала, за да има за тях? Или че съм продала златната си гривна, подарък от майка ми, за да платя първата им екскурзия до морето?

Седнах на стола до масата и се загледах в ръцете си – напукани, с петна от старост и работа. Спомних си как ги люлеех като бебета, как им пеех приспивни песни. А сега? Сега съм излишна.

Даниела влезе в кухнята и започна да мести нещата ми – бурканите със сладко, чашата ми за чай, снимката на покойния ми мъж. „Ще трябва да прибереш тези неща някъде“, каза тя сухо. „Тук ще сложим микровълновата.“

„Разбира се“, отвърнах тихо. Не исках да се карам. Не исках да плача пред нея. Но вътре в мен нещо се скърши.

Вечерта легнах на разтегателния диван в кухнята. Чувах как Петър и Даниела се смеят в хола. Внукът ми – малкият Алекс – тичаше по коридора и крещеше: „Баба, ела да играем!“ Но Даниела го хвана за ръката: „Остави баба, тя е уморена.“

Не бях уморена. Бях празна.

На следващия ден станах рано и започнах да приготвям закуска – баница, както обичаха всички. Когато сложих тавата на масата, Даниела само я погледна и каза: „Петре, пак ли ще ядем мазнотия?“ Петър не каза нищо. Само си сипа кафе и излезе на балкона.

Седнах до прозореца и гледах как слънцето се опитва да пробие облаците. Спомних си времето, когато домът беше пълен с живот – когато децата тичаха из двора, когато мъжът ми пееше стари градски песни на вечеря. Сега всичко беше различно. Аз бях различна.

Вечерта чух как Даниела говори по телефона с майка си:
– Не знам докога ще я търпя тук… Всичко й е криво…
– Ами кажи на Петър! – чу се гласът отсреща.
– Казах му! Той само мълчи…

Сълзите сами потекоха по бузите ми. Не можех да спя. Въртях се на дивана и мислех за всичко, което съм направила за това семейство. Защо сега съм товар?

На третия ден сутринта Алекс дойде при мен с рисунка: „Баба, това си ти! Нарисувах те с голямо сърце!“ Прегърнах го силно. Само той все още ме обичаше безусловно.

Следобед Петър ме повика:
– Майко… Знам, че ти е трудно… Но Даниела е права – ние сме младо семейство… Имаме нужда от пространство…
– Пространство? – повторих аз. – А аз къде да отида?
– Можеш да отидеш при леля Мария за известно време… Или…
– Или какво?
– Или да помислиш за старчески дом…

Светът ми се срина. Старчески дом? Аз ли? След всичко?

Вечерта седнах сама в кухнята и написах писмо до сестра ми Мария:
„Сестро,
Не знам какво да правя. Чувствам се като чужда в собствения си дом. Децата ми не ме искат вече. Може би трябва да си тръгна… Но къде ще отида? Какво остава на една майка, когато децата й я изгонят?“

На следващия ден Мария дойде:
– Ела при мен! Ще живеем заедно! Ще си помагаме!
– Ами Петър? Ами Алекс?
– Ако те обичат, ще те потърсят.

Петър не каза нищо, когато си тръгвах. Само Алекс плака: „Баба, не си тръгвай!“ Прегърнах го силно и прошепнах: „Ще се върна… ако ме поканите.“

Сега седя в стаята на Мария и гледам снимките на децата си. Болката не минава. Питам се: Кога една майка става излишна? И защо най-голямата саможертва често остава невидима?

А вие… бихте ли прогонили майка си от дома си?