Мълчаливите стъпки на бедността: Историята на едно дете без баща

„Ти пак ли си скъсал обувките, Мартине? Как ще ходиш утре на училище?“ – гласът на майка ми трепереше между гнева и отчаянието. Стоях пред нея с наведена глава, а в ръцете си стисках старите гуменки, които вече приличаха повече на парцали, отколкото на обувки. Баба ми мълчеше в ъгъла, плетеше чорапи и от време на време хвърляше по един поглед към нас, сякаш се страхуваше да не избухне буря.

Живеехме тримата в малката къща на края на селото. Всяка сутрин миризмата на кафе и евтин сапун се смесваше с шума на радиото, което баба пускаше, за да не е толкова тихо. Майка ми работеше като чистачка в училището – същото, в което аз учех. Понякога децата се подиграваха: „Гледай го Мартин – майка му мие кенефите!“ Преглъщах обидите и стисках зъби. Не им показвах колко ме боли.

Никога не съм виждал баща си. Веднъж, когато бях на осем, попитах майка: „Мамо, защо нямам татко?“ Тя замръзна за миг, после каза тихо: „Той има друга жена и други деца. Знае за теб.“ Повече не говорихме за това. Но оттогава започнах да го търся във всеки непознат мъж по улицата – дали този може да е той? Дали някога ще дойде да ме потърси?

Баба ми беше най-силната жена, която познавах. Тя преживя война, глад и смъртта на дядо ми. „Животът е като река, Мартине – понякога те носи напред, друг път те блъска в камъните“, казваше тя вечер, докато ми разказваше приказки. Но приказките й винаги свършваха с това, че героят оцелява благодарение на упоритостта си.

Парите никога не стигаха. Имаше дни, когато вечеряхме само хляб с лютеница. Майка ми се опитваше да скрие колко е уморена – понякога я чувах как плаче нощем в кухнята. Баба я прегръщаше и й шепнеше: „Ще мине и това, дете.“ Аз се преструвах, че спя.

В училище бях добър ученик. Учителката по литература – госпожа Николова – веднъж ме задържа след час: „Мартине, ти имаш талант. Пиши повече.“ Погледът й беше топъл и разбиращ – не като този на съучениците ми. Но аз се срамувах от себе си – от дрехите си втора ръка, от мазните коси и от факта, че никога не можех да поканя никого у дома.

Един ден през зимата баба се разболя тежко. Лежеше в леглото и дишаше трудно. Майка ми тичаше между работа и дома, а аз стоях до баба и й четях приказки. „Не се страхувай, Мартине – ти си силен“, прошепна тя една вечер. На следващата сутрин я намерихме бездиханна.

Погребението беше скромно – няколко съседи, майка ми и аз. След това домът ни стана още по-тих. Майка ми сякаш остаря за една нощ. Започна да работи допълнително – чистеше къщи в града. Аз поех готвенето и пазаруването.

Една вечер я чух да говори по телефона: „Не ме интересува дали имаш други деца! Мартин е твой син! Поне веднъж можеш ли да му помогнеш?“ После затвори и се разплака неудържимо. За първи път я видях толкова сломена.

На следващия ден в пощенската кутия имаше плик с пари – без име, без бележка. Майка ми ги изгори в печката. „Няма да живея с подаяния“, каза тя през сълзи.

Годините минаваха. Завърших училище с отличие. Приет бях във Великотърновския университет – литература. Майка ми ме изпрати на гарата с една стара раница и буркан лютеница. „Гордей се със себе си, Мартине“, каза тя и ме прегърна силно.

Във влака гледах през прозореца и си мислех за всичко, което оставям зад себе си – бедността, срама, но и обичта на две жени, които дадоха всичко за мен. В университета срещнах хора от всякакви семейства – някои богати, други като мен. За първи път не се чувствах различен.

Днес съм учител по литература в малък град близо до родното ми село. Опитвам се да бъда този възрастен, който някога ми липсваше – подкрепящ, разбиращ. Майка ми остаря рано, но все още идва при мен всяка неделя с торба домашни сладки.

Понякога се питам: ако баща ми беше до мен, щях ли да бъда друг човек? Или точно липсата му ме направи такъв? А вие как бихте постъпили – бихте ли простили или бихте търсили отговори цял живот?