Мълчанието между нас: Когато той не иска деца

— Пак ли ще започваме този разговор, Мария? — гласът на Димитър беше тих, но в него се усещаше умората на човек, който е водил тази битка твърде много пъти.

Седях срещу него на кухненската маса, ръцете ми трепереха леко върху чашата с чай. Навън валеше дъжд, а капките удряха прозореца така, сякаш светът също плачеше с мен. Пет години бяхме женени. Пет години, в които всички ни завиждаха за хармонията, за разбирателството, за това как се гледаме един друг. Но никой не знаеше какво се крие зад затворените врати на нашия апартамент в „Люлин“.

— Не мога повече да мълча, Дими — прошепнах. — Не мога да се преструвам, че не искам дете. Че не мечтая да чуя малки крачета по коридора, да усетя как някой ме нарича „мамо“.

Той въздъхна тежко и прокара ръка през косата си. — Мария, ти знаеш какво мисля. Животът ни е хубав такъв, какъвто е. Имаме време за себе си, пътуваме, излизаме с приятели. Дете ще промени всичко. Не съм готов.

— А някога ще бъдеш ли? — попитах с надежда, която вече почти не вярвах, че съществува.

Той замълча. Тишината между нас беше по-силна от всеки вик.

Вечерта легнахме гръб един към друг. Слушах дишането му и се чудех дали някога ще бъдем отново истински близки. В главата ми се въртяха думите на майка ми: „Дете е смисълът на живота, Марийке. Без деца домът е празен.“ А аз се чувствах все по-празна.

Следващите седмици минаха в напрежение. Всеки път, когато видех бебе в парка или чуех смях на дете по улицата, сърцето ми се свиваше. Приятелките ми от университета вече имаха по две деца. Събирахме се на кафе и те разказваха за първите думи, първите зъбчета, безсънните нощи. Аз мълчах и се усмихвах, а вътре в мен бушуваше буря.

Една вечер, докато миех чиниите, Димитър дойде при мен.

— Мария, не искам да те наранявам. Просто… не мога да си представя живота си с дете. Не съм като другите мъже. Не усещам този порив.

— А аз не мога да си представя живота си без дете — отвърнах тихо.

Той ме прегърна силно. Усетих как раменете му треперят. За първи път видях сълзи в очите му.

— Обичам те — прошепна той. — Но ако това е нещо, което не можеш да преживееш…

— Не знам — прекъснах го. — Просто не знам.

Започнах да се будя нощем с усещането, че се давя. Мечтаех за малко момиченце с къдрава коса или палаво момче с очите на Димитър. Представях си как украсяваме елхата заедно, как учим първите букви, как го водя на първия учебен ден в българско училище. А после се връщах в реалността — двама души в тишината на апартамента си.

Майка ми усещаше болката ми.

— Говори с него пак, Марийке — настояваше тя по телефона. — Мъжете понякога се плашат. Но като види радостта ти…

Но аз вече знаех — това не беше страх у Димитър. Това беше неговата истина.

Една неделя отидохме на гости у сестра му в Банкя. Децата тичаха из двора, а аз ги гледах с усмивка и болка едновременно. Димитър стоеше настрана и наблюдаваше всичко с лека тревога.

На връщане в колата мълчахме дълго.

— Виждаш ли? — каза той най-накрая. — Хубаво е да ги гледаш отстрани, но аз не мога да живея така всеки ден.

— А аз не мога без това — отвърнах.

В този момент разбрах — любовта ни беше истинска, но понякога истинската любов не е достатъчна.

Започнахме да се отдалечаваме един от друг. Вечерите ни станаха тихи и студени. Понякога усещах погледа му върху мен — тъжен и виновен. Аз също се чувствах виновна — че искам нещо повече от него, че мечтая за нещо, което той никога няма да ми даде.

Една сутрин събрах смелост и му казах:

— Мисля, че трябва да се разделим.

Той не каза нищо дълго време. После просто кимна и излезе от стаята.

Месец по-късно вече живеех сама в малък апартамент под наем в „Младост“. Болеше ме ужасно, но поне можех да дишам свободно. Започнах нова работа като учителка в детска градина — всеки ден бях сред деца и това лекуваше раните ми малко по малко.

Понякога вечер сядам до прозореца с чаша чай и гледам светлините на града. Мисля за Димитър и за любовта ни — колко силна беше и колко безсилна пред мечтите ни.

Чудя се: Колко хора живеят така — обичат се, но са разделени от неизказани желания? И кое е по-важно — любовта към другия или любовта към собствената мечта?