Мълчанието на майка ми

— Ели, пак ли ще започваш с твоите глупости? — гласът на майка ми пронизваше тишината в кухнята, докато бърках кафето си. — На 34 си вече! Кога ще пораснеш и ще разбереш, че животът не е само работа и пътувания?

Погледнах я. Очите ѝ бяха уморени, но в тях гореше онзи познат пламък на разочарование. Баща ми седеше до нея, мълчалив както винаги, а брат ми и сестра ми вече се бяха настанили с децата си в хола. Слушах смеха на племенниците си, който се носеше като далечен спомен за нещо, което никога не съм искала.

— Мамо, казвала съм ти — не искам деца. Това е моят избор. Не съм по-малко жена заради това.

Тя тръсна глава:
— Не си по-малко жена, но си по-малко човек! Егоистка си, Ели! Всички даваме нещо на този свят, а ти какво даваш?

Стиснах чашата толкова силно, че се уплаших да не я счупя. Винаги така ставаше — разговорът се превръщаше в обвинения. Винаги аз бях виновната, черната овца.

— Достатъчно! — намеси се брат ми Петър. — Виждаш ли ни нас? Не е лесно, но това е смисълът на живота. Ако всички мислеха като теб, България щеше да изчезне!

Сестра ми Мария кимна с усмивка, докато люлееше бебето си:
— Понякога се чудя дали изобщо знаеш какво е любов, Ели. Истинската любов е жертва.

Погледнах ги — моето семейство, моите критици. Сякаш никой не разбираше страха ми от това да загубя себе си в ролята на майка. Никой не виждаше колко много обичам живота си такъв, какъвто е — с книги, музика, приятели и пътувания. Никой не разбираше колко ме боли всяко тяхно обвинение.

Вечерта се прибрах в малкия си апартамент в София и се разплаках. Не защото съжалявах за избора си, а защото се чувствах сама срещу целия свят. Влязох във форума „Женски гласове“ и написах пост:

„Здравейте! Казвам се Елица и съм на 34. Реших да не ставам майка и семейството ми ме нарича егоистка. Чувствам се виновна, но не мога да предам себе си. Има ли други като мен?“

Отговорите заваляха — някои ме подкрепиха, други ме наругаха. Една жена написа: „И аз съм като теб! Не сме длъжни да раждаме само защото така трябва.“ Друга ме попита: „А ако един ден съжаляваш?“

Седмици наред темата не стихваше у дома. Майка ми спря да ми звъни всеки ден. На рождения ми ден дойдоха само Петър и Мария — донесоха подаръци за себе си и децата, а мен поздравиха с хладна усмивка.

— Ели, още ли държиш на своето? — попита Мария тихо, докато пиехме кафе на балкона.

— Да. Не мога да живея чужд живот.

Тя въздъхна:
— Понякога ти завиждам за свободата ти… Но не знам дали бих могла да понеса самотата ти.

Погледнах я дълго:
— Самотата не идва от това дали имаш деца или не… А от това дали някой те приема такъв, какъвто си.

Тя замълча. За първи път видях разбиране в очите ѝ.

Минаха месеци. Майка ми се разболя тежко. Прекарах седмици до леглото ѝ в болницата — сменях превръзки, четях ѝ книги, държах ръката ѝ нощем. Един ден тя прошепна:

— Може би сгреших… Може би трябваше да те оставя да бъдеш щастлива по своя начин.

Сълзите ми капеха по чаршафа ѝ.

— Мамо… Аз те обичам. Искам само да бъда себе си.

Тя стисна ръката ми:
— Прости ми…

След смъртта ѝ семейството ни се промени. Петър и Мария започнаха да ме канят по-често. Понякога говорим за миналото — за мечтите ни като деца, за страховете ни като възрастни.

Но болката от онези думи още кънти в мен: „Егоистка“. Питам се дали някога ще спре да боли? Дали някога ще бъда приета напълно? Или винаги ще има място между мен и тях — празно място, което никое дете не може да запълни?

А вие… бихте ли имали смелостта да останете верни на себе си въпреки всичко?