Мълчанието на синовете

– Мамо, пак ли ще седиш сама на двора? – гласът на Даниела ме извади от унеса. Беше късен следобед, слънцето се спускаше зад лозето, а аз броях сенките по плочките. В ръцете си стисках снимка – стара, избеляла, на която петте ми деца се смеят пред къщата. Бях млада, косата ми още не беше побеляла, а очите ми не познаваха тази тъга.

– Не съм сама, Дани – отвърнах тихо. – Винаги сте тук с мен.

Тя въздъхна и седна до мен. Прегърна ме през раменете и за миг усетих топлината ѝ. Но в този миг мислите ми бяха другаде – при тримата ми синове: Петър, Ивайло и Стефан. Къде са сега? Какво ги държи далеч от мен?

Когато бяхме млади с Иван, мъжът ми, вярвахме, че трудът и обичта ще ни държат заедно. Всяка сутрин ставахме по тъмно – той на полето, аз в градината и после при децата. Петър беше най-големият – сериозен, мълчалив, винаги помагаше на баща си. Ивайло беше бунтарят – все спореше, все търсеше нещо повече. Стефан – най-малкият от момчетата – беше нежният, който обичаше да рисува и да мечтае.

Дъщерите ми – Даниела и Мария – бяха слънцето в къщата. Те никога не забравяха рожден ден или имен ден, винаги намираха време да се обадят или да дойдат. Но синовете… С времето между нас се появи стена.

– Мамо, пак ли мислиш за тях? – попита Даниела тихо.

– Не мога да не мисля. Писах им писма, звънях им… Отговарят кратко, студено. Не идват дори за Коледа.

– Всеки си има живот – опита се да ме утеши тя. – Не си виновна ти.

Но аз знаех, че не е така просто. Спомням си последния ни голям скандал с Петър. Беше дошъл за Великден преди три години. Седнахме на масата, а той започна да говори за работата си в София, за новия си апартамент.

– Мамо, защо винаги ме питаш кога ще се върна? Не разбра ли, че тук няма нищо за мен? – гласът му беше остър като нож.

– Тук ти е домът! – извиках аз през сълзи. – Тук са корените ти!

– Корени? Аз не съм дърво! – изсмя се горчиво той и излезе навън.

Оттогава идва само за погребения и сватби. Ивайло пък замина за Германия и почти не се обажда. Стефан остана в Пловдив, но сякаш ме е забравил напълно.

Понякога се питам дали не сгреших някъде по пътя. Дали не бях твърде строга? Дали не очаквах твърде много от тях? Когато Иван почина преди пет години, мислех, че ще се сближим повече. Но вместо това тишината между нас стана още по-дълбока.

– Мамо, хайде да направим баница за Мария – предложи Даниела. – Ще дойде с децата след час.

Станах бавно и влязохме в кухнята. Докато месехме тестото, слушах как Даниела разказва за работата си в читалището, за малките радости и грижи на деня. Усмихвах се, но вътре в мен болката не стихваше.

Вечерта къщата се изпълни с детски смях и шумни разговори. Мария донесе домашно сладко от смокини, а внучетата тичаха из двора. За миг забравих самотата си.

Но когато всички си тръгнаха и останах сама в тъмната стая, пак ме връхлетяха спомените. Взех телефона и написах съобщение на Стефан: „Сине, липсваш ми. Как си?“ Изпратих го и зачаках отговор. Минутите минаваха бавно като векове.

В един момент телефонът изписука: „Добре съм, мамо. Зает съм напоследък.“

Само толкова. Без въпроси към мен, без обещание да дойде.

Сълзите ми потекоха сами. Защо е толкова трудно да кажеш „Обичам те“ на майка си? Защо мъжете се учат да мълчат вместо да говорят?

На следващия ден отидох на гроба на Иван. Седнах до него и прошепнах:

– Кажи ми, Иване… Къде сбъркахме? Защо децата ни са толкова далечни? Аз ли ги изплаших с любовта си или светът ги промени?

Вятърът развяваше косите ми и носеше мириса на прясно окосена трева. Погледнах към небето и се помолих поне веднъж още да чуя смеха на синовете си у дома.

Вечерта Даниела ме намери пак на двора.

– Мамо… – започна тя колебливо. – Може би трябва да ги оставиш малко. Понякога хората се връщат сами.

– А ако не се върнат? Ако остана сама до края?

Тя ме прегърна силно.

Сега пиша тези редове и се чудя: Колко майки като мен чакат обаждането на синовете си? Колко от нас живеят в мълчание? Кажете ми… Кога мъжете ще се научат да говорят с майките си?