Мълчанието на свекървата: Историята на една българска снаха

– Не искам да я виждам в къщата ми! – гласът на Мария отекна в коридора, докато стоях с куфар в ръка, а Петър се опитваше да я успокои. Беше първата ми вечер като негова съпруга и вече усещах как мечтите ми за топло семейство се разпадат на прах.

Петър ме хвана за ръка и прошепна: – Ще мине, Изабела. Просто ѝ трябва време.

Но времето не донесе нищо друго освен още по-дълбоко мълчание. Мария не ме поздравяваше, не ме поглеждаше, сякаш бях невидима. Всяка сутрин закусвахме тримата на масата, но тя говореше само с Петър. Ако попитах нещо, отговаряше на него, а не на мен. Понякога дори напускаше стаята, когато вляза.

Опитвах всичко – носех ѝ цветя за именния ден, готвех любимите ѝ ястия, дори ѝ предложих помощ в градината. Тя само кимаше студено или изобщо не реагираше. Веднъж я чух да казва на съседката: „Тая няма да ми стане дъщеря, колкото и да се напъва.“

Вечерите с Петър се превърнаха в безкрайни разговори за това какво не е наред с мен. – Може би трябва да си по-настоятелна? Или по-отстъпчива? – питаше той, а аз се чувствах все по-малка и по-ненужна.

Една неделя реших да поговоря с нея. Намерих я в кухнята, докато месеше хляб.
– Мария, може ли да поговорим?
Тя не ме погледна.
– За какво?
– Искам да знам какво съм направила, че да не ме приемате.
Тя избърса ръцете си и каза тихо:
– Ти си чужда. Не си от нашето село, не познаваш нашите обичаи. Петър заслужава по-добра жена.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. – Обичам Петър и искам да бъда част от това семейство. Какво мога да направя?
Тя само сви рамене и излезе от стаята.

Минаха месеци. Родих дъщеря ни – малката Мария, кръстена на свекърва ми с надеждата да стопи ледовете. Но дори тогава тя не показа радост. Държеше се с бебето, но мен продължаваше да игнорира.

Веднъж чух как говори по телефона със сестра си:
– Не мога да я понасям. Всичко прави напук. Дори детето кръсти на мен, за да ме дразни.

Сърцето ми се сви. Започнах да се чудя дали проблемът е в мен. Станах нервна, започнах да избягвам дома, а Петър все по-често оставаше до късно на работа.

Една вечер избухнах:
– Не мога повече! Или тя ще промени отношението си, или аз ще си тръгна!
Петър ме прегърна:
– Това е майка ми… Не мога да я оставя сама.
– А аз? – попитах през сълзи. – Аз съм ти жена!

Той замълча. Тогава разбрах – никога няма да бъда на първо място в този дом.

Започнах да търся съвет от приятелки. Едни казваха: „Просто я игнорирай.“ Други: „Бъди по-настъпателна.“ Майка ми плачеше по телефона: „Върни се у дома, дете мое.“

Но аз не исках да се предавам. Реших да говоря открито пред всички. На една семейна вечеря казах:
– Знам, че не ме приемате, Мария. Но аз съм тук и ще бъда до Петър и Мария-малката. Не искам война, а мир.
Тя ме изгледа с презрение:
– Мир? Ти разби семейството ми.
– Не аз го разбивам – отвърнах тихо. – Мълчанието ви го прави.

След тази вечер всичко стана още по-студено. Петър започна да спи на дивана. Малката усещаше напрежението и плачеше нощем.

Една сутрин събрах багажа си и тръгнах към родния си град. Петър не ме спря. Само прошепна: „Извинявай.“

Минаха три месеца. Живея при майка си, работя и гледам детето сама. Петър идва веднъж седмично да види дъщеря си. Свекърва ми така и не потърси контакт.

Понякога се питам: можех ли да направя повече? Или просто някои хора никога няма да те приемат, независимо колко се стараеш?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да останете и да търпите или щяхте да изберете себе си?