Мълчанието на учителя: Истината, която родителите не искат да чуят

– Госпожо Николова, моят син никога не би излъгал! – гласът на госпожа Петрова трепереше от възмущение, а очите ѝ ме пронизваха като остриета. Стоях пред нея в учителската стая, с дневника в ръка, и се чудех дали изобщо има смисъл да продължавам.

Вече беше късен следобед, а коридорите на училището ехтяха от стъпките на последните ученици. Седях срещу поредната майка, която отказваше да приеме, че детето ѝ не е ангел. В този момент си спомних първия си учебен ден преди петнайсет години – колко наивна бях тогава, колко вярвах в доброто у всяко дете и в разума на всеки родител.

– Госпожо Петрова, разбирам, че ви е трудно да повярвате – опитах се да запазя спокойствие. – Но Георги беше хванат да преписва на контролното. Не е първият път.

– Това е невъзможно! Вие просто не го харесвате! – извика тя и се изправи рязко. – Ще говоря с директора!

Гледах я как излиза с гръм и трясък от стаята и се почувствах безсилна. Колко пъти вече бях преживявала тази сцена? Колко пъти бях слушала оправданията на родители, които вярваха повече на децата си, отколкото на мен?

Седнах тежко на стола и затворих очи. В главата ми се въртяха думите на колежката ми Даниела: „Мария, ние сме като боксови круши – удрят ни от всички страни, а никой не ни пита как сме.“

Същата вечер се прибрах вкъщи изтощена. Мъжът ми, Иван, ме посрещна с обичайната си усмивка и въпроса:

– Как мина денят?

– Не питай… – въздъхнах. – Поредната майка, която мисли, че детето ѝ е светец.

– А ти защо се ядосваш? Те винаги ще защитават децата си.

– Но не разбират ли, че им вредят? Че когато прикриват лъжите им, ги учат да лъжат още по-добре?

Иван замълча. Знаеше, че няма отговор.

На следващия ден в училище ме чакаше нова изненада. Директорката ме повика в кабинета си.

– Мария, получих оплакване от госпожа Петрова. Казва, че си обидила сина ѝ и си го нарекла лъжец.

– Не съм го наричала така! Просто казах истината.

– Знам… Но трябва да внимаваме. Родителите са много чувствителни.

Погледнах я с недоумение. Значи трябваше да мълча? Да се преструвам, че всичко е наред?

В междучасието ме настигна Даниела.

– Пак ли те викат заради родител? – попита тя съчувствено.

– Да… Започвам да се питам дали има смисъл да казвам истината.

– Ако всички мълчим, кой ще ги научи на нещо? – прошепна тя. – Ние сме последната бариера между тях и света.

Тези думи ме разтърсиха. Реших да не се отказвам.

В края на седмицата имах родителска среща. Залата беше пълна – майки с притеснени лица, бащи с кръстосани ръце, баби и дядовци, които гледаха строго. Започнах с обичайните неща: успехи, проблеми… Но после спрях и поех дълбоко въздух.

– Уважаеми родители, искам да ви кажа нещо важно. Вашите деца са прекрасни, но не са безгрешни. Всички деца лъжат понякога – от страх, от желание да се харесат или просто защото така е по-лесно. Ако винаги им вярвате безрезервно и обвинявате учителите, когато ви кажем неприятната истина, вие ги учите да лъжат още по-умело. Моля ви – слушайте ни! Ние сме тук не за да ги накажем, а за да ги научим на честност и отговорност.

В залата настъпи тишина. Видях как някои родители се споглеждат неловко. Една майка – госпожа Георгиева – вдигна ръка:

– Искате да кажете, че всички деца лъжат?

– Да – отвърнах твърдо. – И вашето дете понякога лъже. Това не го прави лошо дете. Но ако не му покажем границите сега, утре ще бъде късно.

След срещата към мен се приближи бащата на Петър – строг мъж с посребрени коси.

– Благодаря ви за честността – каза тихо. – Може би досега не съм се замислял колко лесно е да повярваш на детето си…

Тези думи ми дадоха сили. Но знаех, че битката тепърва започва.

Седмици по-късно Георги пак беше хванат да преписва. Този път майка му дойде сама при мен след часовете.

– Госпожо Николова… – започна тя несигурно. – Може би… може би сте права. Снощи го хванах да лъже за домашното… Не знам какво да правя.

Погледнах я с разбиране.

– Започнете с това да му покажете, че го обичате, но няма да прикривате лъжите му. Само така ще порасне честен човек.

Тя кимна със сълзи в очите.

Вечерта седнах до прозореца вкъщи и гледах светлините на града. Мислех си за всички онези родители, които искат най-доброто за децата си, но често ги осакатяват с любовта си. Мислех си за колегите си – уморени, но борбени; за децата – умни, но объркани; за себе си – дали имам сили да продължа?

Понякога се питам: ако всички родители чуят истината за децата си, ще имат ли смелостта да я приемат? Или ще продължат да живеят в илюзии? Как мислите вие?