„Мамо, мога ли да се върна за малко?” – История за подслон, прошка и ново начало

– Мамо… мога ли да се върна за малко? – Гласът на Полина трепереше по телефона, а аз усетих как сърцето ми се свива. Беше късен вторник, навън вятърът блъскаше прозорците на панелката ни в Люлин, а аз стоях сама на кухненската маса, с чаша чай и мисли, които не ми даваха мира.

– Разбира се, Полина. Винаги можеш да се върнеш у дома – казах тихо, макар че вътре в мен бушуваше буря. Знаех, че нещо сериозно се е случило. Дъщеря ми никога не звънеше така късно, а още по-малко с този тон.

След час и половина Полина стоеше на прага с две чанти и очи, подпухнали от плач. Прегърнах я силно, но тя не каза нищо. Само се разплака още по-силно. Оставих я да си вземе душ и да се настани в стаята си – онази, която така и не промених след като се омъжи и замина. Винаги съм вярвала, че човек трябва да има къде да се върне.

На следващата сутрин я намерих в кухнята, загледана през прозореца към сивите блокове. Беше облякла стария си анцуг от гимназията.

– Какво стана, Поли? – попитах внимателно.

– Не мога повече, мамо… С Мартин… всичко се разпада. Караме се за най-малкото нещо. Той… той ме обижда. Казва, че съм провалена, че нищо не мога да направя като хората…

Стиснах устни. Знаех, че Мартин е труден човек – още от сватбата усещах хладината му. Но никога не съм си позволявала да се меся в брака им. Сега обаче Полина беше тук, отчаяна и сломена.

– Ще останеш колкото трябва – казах твърдо. – Тук си у дома.

В следващите дни Полина почти не излизаше от стаята си. Гледаше стари снимки, ровеше из чекмеджетата с ученическите си тетрадки. Аз готвех любимите ѝ ястия – мусака, боб чорба, палачинки с домашно сладко. Понякога я чувах да плаче нощем.

Една вечер седнах до нея на леглото.

– Поли… помниш ли как ти четях приказки като беше малка? Тогава винаги питаше: „Мамо, защо лошите неща се случват на добрите хора?”

Тя кимна мълчаливо.

– И аз не знам отговора. Но знам, че колкото и да боли, трябва да намериш сили да продължиш напред.

Полина избухна:

– Ти винаги си силна! А аз… аз съм провал! Не можах да задържа брака си, не мога да имам деца…

Прегърнах я силно.

– Не си провал! Ти си моята дъщеря и винаги ще бъдеш достатъчна такава, каквато си.

Тази нощ спахме прегърнати като едно време.

На следващия ден дойде баща ѝ – моят бивш съпруг Георги. Не бяхме се виждали от години. Седна неловко на дивана и заговори:

– Поли… Мартин ми звъня. Каза, че съжалява…

Полина го прекъсна:

– Той винаги съжалява след това! После пак започва всичко отначало!

Георги въздъхна тежко:

– И аз направих много грешки с майка ти… Понякога човек трябва да прости. Но понякога трябва да избере себе си.

След този разговор Полина сякаш започна да диша по-леко. Започна да излиза на разходки из квартала, срещна се със стара приятелка – Деси от блока отсреща. Вечерите прекарвахме заедно пред телевизора или играехме карти като едно време.

Един ден Полина каза:

– Мамо… мисля да започна работа в една книжарница наблизо. Искам да опитам нещо ново.

Усетих как надеждата се връща в очите ѝ.

Минаха няколко седмици. Мартин звъня няколко пъти – веднъж дори дойде пред входа и чакаше с часове. Полина не излезе при него. Един ден седнахме на балкона с две чаши кафе и тя каза:

– Мамо… страх ме е от бъдещето. Ами ако никога не намеря щастието?

Погледнах я сериозно:

– Щастието не е място или човек. То е вътре в теб. Понякога трябва да минеш през бурята, за да го откриеш.

Вечерта Полина ми остави бележка: „Благодаря ти, мамо, че винаги ме приемаш такава, каквато съм.”

Сега пиша тези редове и се чудя: Колко често забравяме колко силни сме всъщност? И дали някога ще спрем да търсим одобрението на другите, вместо просто да бъдем себе си?