„Мамо, не идвай на рождения ден на внука си“ – денят, в който всичко се преобърна

„Мамо, не идвай на рождения ден на внука си.“

Чета съобщението от сина ми за трети път, а ръцете ми треперят така, сякаш държа лед. Сърцето ми бие в гърлото, а очите ми се пълнят със сълзи. Не мога да повярвам. Днес е вторник, а в събота малкият Крис ще навърши шест. Всяка година украсявах тортата му с ягоди, носех му любимата книжка и гледах как очите му светят, когато разопакова подаръците. А сега…

– Какво има, Мария? – пита ме съпругът ми Георги, докато слага чашата си с чай на масата.

– Нищо… – прошепвам, но гласът ми се къса. – Просто… няма да ходим на рождения ден на Крис.

Той ме гледа дълго, после въздиша тежко. – Пак ли се скара с Петър?

– Не… Той… той просто не иска да ходя. Казва, че развалям атмосферата.

Георги мълчи. Знам, че и той усеща как между нас и сина ни се е появила пропаст. От години Петър е дистанциран. След като се ожени за Ива, сякаш всичко се промени. Винаги съм се старала да не се меся, да помагам само когато ме помолят. Но явно не е било достатъчно.

Вечерта не мога да заспя. Въртя се в леглото и мисля за всички онези моменти – първите стъпки на Крис, първият му зъб, как го гледахме когато Петър и Ива имаха нужда от почивка. Спомням си как една вечер Ива ми каза:

– Мария, може ли да не му даваш толкова сладко? После не може да заспи.

– Разбира се – отвърнах тогава, но усетих хлад в гласа ѝ. Оттогава започнах да внимавам повече, но сякаш всяко мое действие беше под лупа.

На следващия ден решавам да звънна на Петър. Телефонът звъни дълго.

– Ало?

– Здравей, Петре… Получих съобщението ти…

– Мамо, моля те, не прави сцени. Просто тази година искаме всичко да е спокойно.

– Но аз… Аз само исках да бъда с Крис…

– Знам, но Ива се чувства напрегната около теб. А и миналата година пак имаше напрежение.

– Защото ти забрави да ми кажеш кога започва тържеството и закъснях! – гласът ми трепери.

– Мамо, моля те… Не искам да спорим.

Чувствам се като натрапник в собствения си живот. Сякаш всичко хубаво е останало някъде назад – в онези дни, когато Петър беше малък и тичаше към мен с разперени ръце.

В петък вечерта Георги ме намира пред шкафа с албумите. Разлиствам снимки – Петър като бебе, първият му учебен ден, Крис на люлката в парка.

– Не можем ли просто да отидем? – питам тихо.

– Не мисля, че ще ни посрещнат добре – отвръща той. – Не искам да правим скандал пред детето.

Сълзите ми капят по снимките. Чувствам се ненужна. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното нещо. А сега моето семейство ме изключва от най-радостния си ден.

В събота сутринта приготвям подаръка за Крис – дървен конструктор, който избирах цяла седмица. Слагам го в плик и го оставям до входната врата. Може би ще го занесем по-късно или ще го дадем на Петър друг път.

Телефонът ми звъни. Това е сестра ми Елена.

– Какво става? Защо си толкова тъжна?

Разказвам ѝ всичко. Тя въздъхва:

– Знаеш ли, Мария… Понякога децата ни порастват и забравят колко сме дали за тях. Но ти не си виновна. Просто времената са други.

– Ами ако съм прекалила? Ако съм била твърде настойчива?

– Не си! Просто Ива е различна. Може би трябва време.

Седя до прозореца и гледам как навън децата играят на двора. Чувствам се стара и самотна. Спомням си думите на майка ми: „Баба никога не е излишна.“ А ето че аз съм станала точно това – излишна.

Вечерта Георги ми носи чаша чай.

– Ще мине – казва той тихо.

– А ако не мине? Ако Крис порасне без да ме познава?

Той ме прегръща силно.

На следващия ден получавам снимка от рождения ден – Крис духа свещичките, а около него са Ива, Петър и няколко приятели. Усмихнати са. Но мен ме няма там.

Пиша кратко съобщение на Петър: „Честит рожден ден на Крис! Обичам ви.“ Не получавам отговор.

Дните минават бавно. Всяка сутрин се будя с надеждата, че ще чуя гласа на внука си или ще получа покана за разходка в парка. Но телефонът мълчи.

Понякога се чудя – къде сбърках? Дали любовта ми беше твърде много или твърде малко? Защо семейството ни се разпада така лесно?

А вие как мислите? Може ли една баба да бъде излишна? Или просто времената са такива?