„Мамо, по-добре не идвай на сватбата ми“ – Една българска майка между гордостта и болката

– Мамо… по-добре не идвай на сватбата ми. – Гласът на Петър трепереше, сякаш самият той не вярваше на думите си. Стоях в средата на кухнята, с ръце, все още влажни от миенето на чинии, и се опитвах да разбера дали не сънувам.

– Какво каза, Петре? – прошепнах, усещайки как гърлото ми се стяга.

– Моля те… Просто така ще е по-добре за всички. – Той замълча за миг, а после добави: – Искам този ден да е спокоен. Не искам напрежение между теб и Деси.

Деси… бъдещата ми снаха. От първия ден, в който я срещнах, усещах хлад между нас. Не беше груба, но винаги държеше дистанция. Опитвах се да я опозная – канех я на баница, питах я за работата ѝ в банката, но тя все отговаряше кратко и гледаше часовника си. Петър се променяше пред очите ми – все по-рядко идваше у дома, все по-малко споделяше. А сега… сега ме молеше да не присъствам на собствената му сватба.

Седнах на стола до прозореца и се загледах навън. Дворът беше пуст, само котката на съседката минаваше между розите. Спомних си как преди години Петър тичаше из този двор, с ожулени колене и смях, който изпълваше цялата къща. Кога се случи това отчуждение? Кога станахме чужди?

– Мамо, чуваш ли ме? – Гласът му ме върна в реалността.

– Чувам те, Петре… – едва изрекох. – Но защо? Какво толкова съм направила?

– Не си направила нищо… Просто… Деси не се чувства добре в твое присъствие. Казва, че я напрягаш. И аз… Не искам скандали на сватбата си.

– Скандали? Аз никога не съм повишила тон пред вас! – Гласът ми потрепери от обида.

– Моля те… – повтори той тихо.

Затворих телефона и останах дълго време да гледам празния екран. Сълзите сами потекоха по бузите ми. Какво ли щеше да каже покойният ми съпруг, ако беше жив? Той винаги казваше: „Семейството е всичко.“ А сега нашето семейство беше само сянка от миналото.

На следващия ден сестра ми Мария дойде да ме види. Още от вратата разбра, че нещо не е наред.

– Какво има, Лили? Изглеждаш като човек, който е загубил всичко.

Разказах ѝ всичко. Тя ме прегърна силно.

– Не може така! Ти си му майка! Как може да те изключи от живота си заради някаква жена?

– Не е някаква жена… Тя е неговият избор. Ако настоявам, ще го загубя напълно.

Мария поклати глава.

– Ако беше моят син, щях да му кажа право в очите какво мисля!

Но аз не съм Мария. Винаги съм била по-тиха, по-сдържана. Вечерта седнах сама в хола и разгледах старите албуми. Снимки от първия учебен ден на Петър, от морето в Созопол, от Коледа с баба му и дядо му. Усмивките ни бяха истински тогава.

Дните до сватбата минаха като в мъгла. Получих покана по пощата – красива картичка с имената им, но без моето име сред гостите. Съседките ме гледаха със съжаление:

– Лили, ти няма ли да ходиш на сватбата?

– Не… Така решиха младите – отвръщах тихо.

В деня на сватбата къщата беше необичайно тиха. Чух музиката от ресторанта отсреща – хората се веселяха, а аз стоях сама с мислите си. Представях си как Петър танцува първия си танц с Деси, как всички ръкопляскат… а аз съм само спомен.

Късно вечерта телефонът иззвъня. Беше Петър.

– Мамо…

Гласът му беше уморен.

– Честито, Петре – казах тихо.

– Благодаря ти… че ме разбра.

– Разбрах ли те? Или просто нямам избор?

Той замълча дълго.

– Надявам се някой ден всичко да се оправи…

– И аз се надявам – прошепнах.

След този разговор дните ми станаха още по-сиви. Опитвах се да намеря смисъл – в градината, в работата си като учителка по литература, в разговорите с Мария. Но празнотата остана.

Минаха месеци. Петър рядко се обаждаше. Един ден го срещнах случайно в супермаркета с Деси. Тя ме поздрави хладно:

– Здравейте…

Петър изглеждаше притеснен:

– Мамо, как си?

– Добре съм – излъгах.

Погледнах ги – младо семейство, а аз бях само страничен наблюдател в живота им.

Вечерта седнах до прозореца и се запитах: Кога една майка трябва да се откаже? Кога любовта ѝ става тежест за детето ѝ? И има ли път обратно към изгубеното семейство?