„Мамо, татко, това ли заслужавам?“ – Историята на една сватба и разбитото семейство

– Мамо, татко, това ли заслужавам? – думите на дъщеря ми Виктория още кънтят в главата ми, въпреки че изминаха вече две седмици от сватбата ѝ. Стоеше срещу нас в хола, с ръце скръстени пред гърдите и поглед, който не бях виждала от времето, когато беше тийнейджърка. Съпругът ми Георги мълчеше, а аз се опитвах да намеря думи, които да не звучат като оправдание.

– Вики, ние дадохме всичко от себе си. Платихме за ресторанта, за музиката, за фотографа… – започнах аз, но тя ме прекъсна рязко.

– Всички го правят! Това е нормално! Но подаръкът ви беше… – тя замълча и стисна устни. – Петстотин лева? Това ли струвам за вас?

Погледнах Георги. Той беше пребледнял и стискаше ръцете си така силно, че кокалчетата му побеляха. Знаех колко трудно беше да съберем парите за тази сватба. Отказахме си почивката на морето, отложихме ремонта на банята, дори взехме малък заем от приятели. Но не казахме нищо на Вики – искахме тя да има най-хубавия ден в живота си.

Виктория винаги е била амбициозна. Още от малка мечтаеше за голяма сватба – с бяла рокля като от приказките, с оркестър и много гости. Когато се запозна с Даниел, знаехме, че ще поиска всичко да е перфектно. И ние се постарахме – избрахме най-добрия ресторант в Пловдив, поръчахме специална торта с три етажа, поканихме над сто души. Даниел и родителите му не предложиха помощ – само купиха халките. Всичко останало беше на нашите плещи.

Седмици наред броях всяка стотинка. Преговарях с доставчиците, молех се на шефа си за аванс. Георги работеше извънредно в склада. Не се оплаквахме – това е нашето дете! Но когато дойде време за подаръка, просто нямахме повече средства. Сложихме петстотин лева в плик и го поднесохме с усмивка и благословия.

След сватбата Виктория почти не ни потърси. Чувах я само по телефона – кратки разговори, студени думи. Една вечер дойде у дома и избухна:

– Мама на Даниел ми каза, че техните приятели са дали по две хиляди лева на децата си! А вие… – гласът ѝ трепереше от гняв.

– Вики, не всичко е пари – опитах се да я успокоя. – Подарихме ти спомен за цял живот.

– Спомен? Аз исках да започнем живота си с нещо повече! – извика тя и излезе трясвайки вратата.

Тази нощ не можах да спя. Георги също лежеше буден до мен.

– Може би сбъркахме някъде… – прошепна той.

– Не сме сбъркали – отвърнах аз тихо. – Просто времената са други. Децата вече не виждат жертвите ни.

Дните минаваха бавно. Всяка сутрин гледах снимките от сватбата – усмивките ни изглеждаха истински тогава. Но сега между нас зееше пропаст. Опитах се да говоря с Виктория още веднъж:

– Мило дете, знаеш ли колко много те обичаме? Всичко направихме за теб.

Тя ме погледна с влажни очи:

– Мамо, просто… очаквах повече. Всички около мен получават повече.

– А ти знаеш ли колко струваше тази сватба? – попита Георги тихо.

Виктория замълча. Може би за първи път се замисли.

Седнах до нея и хванах ръката ѝ:

– Когато бях на твоята възраст, майка ми ми даде само едно одеяло и буркан мед за зестра. Но знаеш ли какво? Бях щастлива, защото знаех, че ме обича.

Виктория избухна в сълзи:

– Извинявай, мамо… Просто ми беше тежко. Всички говорят само за пари…

Прегърнах я силно. Знаех, че болката ѝ е истинска, но и нашата не беше по-малка.

Сега седя сама в хола и пиша тези редове. Чудя се: къде сбъркахме като родители? Защо любовта ни вече не е достатъчна? Може би времената са такива… Или просто трябва да говорим повече един с друг?

Как мислите вие? Ако бяхте на мое място, какво бихте направили?