„Мамо, тръгвам си“ – Историята на една майка, която трябва да пусне дъщеря си

– Мамо, тръгвам си.

Гласът на дъщеря ми Елица проряза тишината като нож. Стоеше на прага с куфар в ръка, а очите ѝ бяха пълни със сълзи и решителност. В този момент времето спря – чувах само собственото си сърце, което биеше лудо в гърдите ми. Бяхме сами в старата ни къща в края на селото, а навън вятърът блъскаше прозорците, сякаш и той усещаше бурята, която се разразяваше вътре в мен.

– Какво значи това, Ели? – прошепнах, макар че вече знаех отговора.

Тя остави куфара до вратата и седна тежко на стола до печката. Погледна ме право в очите – онзи поглед, който помня още от малка, когато се инатеше да не носи шапка през зимата.

– Не мога повече, мамо. Не мога да живея така. С Петър… всичко е свършено. Искам да започна отначало. Сама.

Седнах срещу нея, ръцете ми трепереха. Не знаех какво да кажа. Петър беше добър човек – или поне така мислех. Бяха женени вече шест години, имаха хубав апартамент в Пловдив, работа, приятели… Какво се беше объркало?

– Скарахте ли се? – попитах тихо.

– Не е само това. Отдавна не се разбираме. Всеки ден е едно и също – работа, домакинство, тишина. Не ме чува, мамо. Не ме вижда. Чувствам се сама дори когато е до мен.

В този момент си спомних собствените си млади години – как мечтаех за големия град, за свобода и независимост. Но после срещнах баща ѝ, останахме тук, в селото, и животът ми се завъртя около градината, кравите и грижата за децата. Дали и тя щеше да направи същата грешка?

– Ами ако сгрешиш? Ако после съжаляваш? – попитах я с глас, който едва познах.

– По-добре да сгреша сама, отколкото да живея чужд живот – отвърна тя твърдо.

В този момент усетих как нещо се къса вътре в мен. Майчината ми обич и страх се сблъскаха като два влака на един коловоз. Исках да я прегърна и да ѝ кажа да остане при мен, да забрави за всичко и просто да бъде пак моето малко момиче. Но знаех, че това няма да я направи щастлива.

– Знаеш ли колко трудно ще ти бъде? – опитах се да я разубедя. – Самотата не е лесна работа.

– Знам. Но вече съм я изпитала и в брака си. Поне сега ще бъда честна със себе си.

Замълчахме. Чуваше се само тиктакането на стария часовник над печката и далечният лай на кучетата от съседната къща. В този миг разбрах – дъщеря ми вече не е дете. Тя беше жена с разбито сърце и смелостта да започне отначало.

– Къде ще отидеш? – попитах след малко.

– Ще остана тук за няколко дни… ако нямаш нищо против. После ще си намеря квартира в града. Имам малко спестени пари.

– Разбира се, че можеш да останеш – казах и усетих как гласът ми трепери от облекчение и болка едновременно.

Вечерта мина в мълчание. Сготвих любимата ѝ леща, но тя почти не докосна храната си. Седяхме една срещу друга на масата – две жени от различни поколения, свързани от любов и страхове.

На следващия ден пристигна баща ѝ – Иван. Когато видя Елица с куфара, лицето му помръкна.

– Какво става тук? – попита строго.

– Татко… тръгвам си от Петър – каза тя тихо.

– Това са глупости! Жената трябва да търпи! Така е било винаги! – избухна той.

– Не мога повече! – извика Елица през сълзи. – Не искам да живея като теб и мама! Искам да бъда щастлива!

Иван млъкна, а аз го хванах за ръката под масата. Знаех какво чувства – гордостта му беше наранена, но някъде дълбоко в себе си сигурно разбираше дъщеря ни.

През следващите дни селото започна да шушука. Съседката Мария ме срещна на улицата:

– Какво става с Елица? Чух, че се е върнала… Не е хубаво така младо семейство да се разделя.

Погледнах я право в очите:

– Всеки има право на щастие, Марийке.

Вечерите минаваха бавно. Елица стоеше до прозореца и гледаше към полето, а аз плетях до печката и се чудех дали постъпвам правилно като я подкрепям. Понякога чувах как плаче нощем в стаята си и сърцето ми се късаше.

Една сутрин я заварих с телефона в ръка:

– Говорих с Петър… Иска развод.

Прегърнах я силно:

– Щом това ще те направи щастлива…

Тя кимна през сълзи:

– Благодаря ти, мамо.

Днес Елица вече живее сама в малък апартамент под тепетата. Работи като учителка по литература и често ми звъни вечер да ми разказва за учениците си или просто да попита как съм. Понякога усещам тъга в гласа ѝ, но знам – тя избра своя път.

Понякога се питам: Дали постъпих правилно като я оставих да тръгне? Дали щастието на децата ни трябва винаги да бъде по нашите правила или трябва да ги оставим сами да го открият? Как бихте постъпили вие?