Мамо, вече нямаш ключове от нашия дом: История за границите между син и съпруг

– Иван, пак ли ще мълчиш? – гласът на Зорница трепереше, докато стоеше до вратата с ръце, скръстени пред гърдите. Чувах как майка ми Марта се движи в кухнята, сякаш е у дома си, сякаш нищо не се е променило от времето, когато бях дете. Но всичко беше различно. Аз вече не бях малкото момче, което тя командваше, а мъж с жена и дете, с дом, който трябваше да бъде нашият свят, не нейният.

– Не мога повече, Иван. Не мога да влизам в банята и да намирам нейните кърпи. Не мога да се прибирам и да я виждам как подрежда шкафовете ми, сякаш аз не съществувам. – Зорница се разплака. – Това е нашият дом!

Стоях между двете най-важни жени в живота ми и усещах как ме разкъсват. Майка ми винаги е била силна жена – оцеляла след смъртта на баща ми, отгледала ме сама, работила на две места, за да не ми липсва нищо. Но сега нещо се беше пречупило. След като се ожених, тя не можа да приеме, че вече не съм само неин. Че вече имам друг живот, други приоритети. Че вече не съм момчето, което се прибира всяка вечер, за да яде нейната леща.

– Иванчо, донесох ти компот от праскови. – Майка ми се появи с буркан в ръка и усмивка, която не можех да разчета. – Зорнице, и за теб има. Знаеш, че не обичам да ви виждам гладни.

– Благодаря, Марта, но ние си имаме всичко. – Зорница се опита да звучи спокойно, но гласът ѝ беше остър като нож.

Майка ми я погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се свивам – поглед, който казваше: „Ти не знаеш какво е да си майка. Ти не знаеш какво е да се грижиш.“

– Иван, ще сложа компота в шкафа, че да не забравиш. – Тя вече беше тръгнала към кухнята, сякаш това беше нейният апартамент, не нашият.

– Мамо, почакай. – Гласът ми излезе по-тих, отколкото исках. – Мамо, трябва да поговорим.

Тя се спря, обърна се и ме погледна. В очите ѝ проблесна нещо като страх.

– Какво има, Иване?

– Мамо, не можеш повече да идваш, когато си поискаш. Не можеш да влизаш, когато ни няма. Това е нашият дом. – Думите ми заседнаха в гърлото. – Моля те, върни ми ключовете.

В стаята стана толкова тихо, че чух как съседите отгоре местят стол. Майка ми пребледня, после се изчерви. Погледна ме, после Зорница, после пак мен.

– Значи така? – Гласът ѝ беше рязък, почти непознат. – След всичко, което направих за теб? След като ти дадох живота си, сега ме гониш?

– Не те гоня, мамо. Просто искам да имаме нашето пространство. Искам да си идваш, когато те поканим. – Опитах се да звуча спокоен, но ръцете ми трепереха.

– А ти, Зорнице, доволна ли си сега? – обърна се тя към жена ми. – Това ли искаше? Да ме изхвърлите като куче?

– Никой не те изхвърля, Марта. Просто искаме да имаме семейство. Нашето семейство. – Зорница избърса сълзите си.

Майка ми стоеше като вкаменена. После бавно извади ключовете от чантата си и ги сложи на масата. Погледна ме така, както никога не ме беше гледала – сякаш вече не бях нейният син, а някой чужд.

– Добре, Иване. Щом така искаш. – Гласът ѝ беше тих, но в него имаше нещо, което ме накара да се свия отвътре. – Само не забравяй, че майка има само една. И че един ден ще разбереш какво е да си сам.

Тя си тръгна, без да се обърне. Вратата хлопна и ехото ѝ остана да виси във въздуха. Зорница се приближи до мен, прегърна ме, но аз не можех да дишам. Чувствах се предател. Чувствах се като син, който е изоставил майка си. Но и като съпруг, който най-накрая е защитил семейството си.

Седяхме дълго в тишина. После Зорница прошепна:

– Благодаря ти, Иване. Знам, че ти беше трудно.

– Не знам дали направих правилното нещо. – Гласът ми беше празен. – Може би съм лош син. Може би съм добър съпруг. А може би съм просто човек, който се опитва да оцелее между две жени, които обича повече от себе си.

Седя и се чудя: Къде свършва дългът към майка ми и къде започва отговорността към семейството, което създадох? И дали някога ще мога да простя на себе си за тази болка, която причиних и на двете?