„Мамо, вземи ми кредит” – История за вярата, която ме спаси от най-тежкото решение в живота ми

– Мамо, моля те… Вземи ми кредит. Само този път! – гласът на Петър трепереше, а очите му бяха пълни с отчаяние. Седях срещу него на кухненската маса, ръцете ми се бяха впили в покривката, сякаш тя можеше да ме задържи да не потъна.

В този момент времето спря. Чувах само тиктакането на стария часовник над печката и собственото си сърце, което блъскаше в гърдите ми. Петър беше моето дете, моят син, моят смисъл… Но сега пред мен стоеше мъж на трийсет и две години, който искаше от мен не просто помощ – той искаше да рискувам всичко, което имаме.

– Петре… – прошепнах, но думите заседнаха в гърлото ми. – За какво ти е този кредит?

Той сведе глава. Пръстите му нервно въртяха ключовете от колата.

– Имам дългове… Не мога да ги покрия. Ако не платя до края на месеца… Ще стане лошо, мамо. Много лошо.

В този миг усетих как страхът се промъква в мен като студен вятър през прозореца. Знаех, че Петър има проблеми – работата му в строителството беше несигурна, често оставаше без заплата с месеци. Но никога не бях подозирала, че е стигнал дотук.

– Колко дължиш? – попитах с пресъхнало гърло.

– Двайсет хиляди лева… – изрече той тихо.

Почувствах се като ударена. Това бяха повече пари, отколкото някога съм държала в ръцете си. Пенсията ми едва стигаше за сметките и лекарствата. А сега синът ми ме молеше да заложа дома ни заради неговите грешки.

– Не мога… Не мога просто така… – започнах да плача беззвучно.

Петър стана рязко и започна да крачи из стаята.

– Знам, че не е честно! Но ако не ми помогнеш… Ще ме съсипят! Ще остана на улицата! Мамо, ти си ми единствената надежда!

В този момент чух как входната врата се хлопна – мъжът ми, Иван, се прибра от работа. Влезе в кухнята и веднага усети напрежението.

– Какво става тук? – попита строго.

Петър замълча. Аз избърсах сълзите си и се опитах да изглеждам спокойна.

– Нищо… Говорим си.

Но Иван не беше глупав. Погледна сина ни изпитателно.

– Пак ли си затънал? Колко пъти ти казвах да не се занимаваш с такива хора!

Петър избухна:

– Не разбираш! Всички са срещу мен! Само мама може да ми помогне!

Иван удари по масата:

– Марио, няма да взимаш кредит заради него! Ще ни оставиш без дом!

Седях между двамата най-важни мъже в живота си и усещах как се разкъсвам на две. От едната страна беше майчината ми обич – онази безусловна сила, която ме караше да искам да спася Петър на всяка цена. От другата – страхът за бъдещето ни, за дома ни, за спокойствието на старините ни.

През нощта не можах да мигна. Станах тихо и седнах пред иконата на Света Богородица. Запалих свещичка и започнах да се моля:

– Господи, дай ми сили… Покажи ми пътя. Какво да направя? Да помогна ли на детето си или да го оставя да понесе последствията?

Сълзите капеха по ръцете ми. Спомних си как държах Петър за ръчичка първия му учебен ден; как го утешавах след първата му несподелена любов; как го прегръщах, когато паднеше и се удари. Сега той беше пораснал мъж, но пак имаше нужда от мен.

На сутринта Иван ме чакаше в кухнята.

– Марио, трябва да решим заедно. Ако вземеш този кредит, рискуваме всичко. А ако не го направиш…

– Ще го загубим – довърших аз тихо.

Денят мина в мълчание. Петър не се прибра. Телефонът му беше изключен. С Иван седяхме един срещу друг и всеки беше затворен в собствените си мисли.

Вечерта телефонът звънна. Беше Петър.

– Мамо… Извинявай. Не трябваше да те карам да избираш. Ще се оправя сам.

Гласът му звучеше пречупено, но решително. Почувствах облекчение и вина едновременно.

– Петре… Обичам те. Но не мога да рискувам всичко заради теб. Трябва да намериш друг начин.

Затворих телефона и избухнах в плач. Иван ме прегърна мълчаливо.

Минаха седмици. Петър започна работа като шофьор на камион към една фирма в Пловдив. Започна бавно да изплаща дълговете си. Не беше лесно – често идваше уморен и мрачен, но вече не молеше за помощ. Виждах как пораства пред очите ми – истински, болезнено пораства.

Всяка вечер палех свещичка пред иконата и благодарях на Богородица за силата да устоя на изкушението да спася сина си на всяка цена. Понякога любовта значи да оставиш детето си да падне – за да може после само да се изправи.

Сега често се питам: Дали постъпих правилно? Дали една майка има право да избира между любовта към детето си и сигурността на семейството? Как бихте постъпили вие?