Мамо, защо никога не ме прегръщаше?

– Мамо, защо никога не ме прегръщаше? – Гласът на Мария прозвуча тихо, почти шепнешком, докато сипвах чай в чашите. Ръцете ми леко потрепериха и капка чай се разля по чинийката. Погледнах я – вече зряла жена, майка на две деца, а в очите й имаше нещо детско, ранимо.

В кухнята ухаеше на ябълков пай и канела, а навън дъждът барабанеше по прозорците. Беше един от онези есенни дни, когато всичко изглежда спокойно, но вътре в мен се надигаше буря.

– Какво каза? – попитах, опитвайки се да спечеля време.

– Защо никога не ме прегръщаше? – повтори тя, този път по-ясно. Не звучеше обвинително. Просто искаше да знае.

Седнах срещу нея и дълго мълчах. Спомних си как майка ми – баба ти – никога не ме прегръщаше. В нашето семейство не беше прието да се показват чувства. Баща ми беше строг човек, работеше в завода по цял ден, а вечер мълчеше пред телевизора. Майка ми готвеше, чистеше и рядко се усмихваше. Когато плачех като дете, тя ми казваше: „Стига глупости! Голям човек си вече.“

– Не знам – прошепнах. – Никой не ме е учил да прегръщам.

Мария остави лъжичката си и ме погледна право в очите.

– Но ти обичаш ли ме?

Сърцето ми се сви. Как можех да й обясня, че я обичам повече от всичко? Че всяка нейна болка е била и моя болка? Че съм стояла будна нощем, когато беше болна като малка, че съм работила на две места, за да й купя нови обувки за първия учебен ден?

– Обичам те – казах тихо. – Просто… не знаех как да го покажа.

Тя кимна бавно.

– Знам. Но понякога имах нужда само от една прегръдка.

В този момент си спомних един зимен ден, когато Мария беше на пет. Беше паднала на леда пред блока и си беше ожулила коляното. Дойде вкъщи разплакана, а аз вместо да я прегърна, й казах: „Големи момичета не плачат.“ Тогава тя избърса сълзите си с ръкавчето и повече не заплака пред мен.

Колко ли пъти съм я наранявала така? Колко ли пъти съм я карала да се чувства сама?

– Прости ми – прошепнах. – Прости ми, че не съм знаела по-добре.

Мария хвана ръката ми през масата.

– И аз те обичам, мамо. Просто… исках да разбера.

Замълчахме. Навън дъждът се усилваше. В главата ми се въртяха спомени – първият й учебен ден, абитуриентският бал, първата й раздяла… Винаги съм била до нея с дела, но никога с думи или прегръдки.

– Знаеш ли – започна Мария след малко – аз прегръщам децата си всеки ден. Понякога се чудя дали не ги задушавам с любовта си.

Усмихнах се през сълзи.

– Не ги задушаваш. Просто им даваш това, което ти е липсвало.

Тя кимна и за миг видях в очите й разбиране. Може би никога няма да мога да върна времето назад. Може би ще остана майката, която не е прегръщала достатъчно. Но сега знам – трябва да говоря за това. Трябва да кажа на внучетата си колко ги обичам.

Вечерта Мария си тръгна с усмивка. Прегърнах я на прага – несигурно, тромаво, но истински. Тя ме притисна силно и прошепна:

– Благодаря ти, мамо.

Останах сама в кухнята и гледах през прозореца как дъждът отмива старите листа от дърветата. Мислех си за всички неизказани думи между майки и дъщери. За всички прегръдки, които сме пропуснали от страх или срам.

Дали някога ще се научим да показваме любовта си навреме? Или винаги ще чакаме някой да ни попита: „Мамо, защо никога не ме прегръщаше?“