Мамо, защо си сама?

– Мамо, а ти защо не се срещаш с никого? – гласът на Петър проряза тишината в колата, докато се прибирахме с торбите от пазара. Погледнах го в огледалото за обратно виждане – очите му бяха сериозни, почти тъжни. Сърцето ми се сви. Как да му обясня нещо, което и аз самата не разбирам напълно? Как да му кажа, че страхът от самотата е по-малък от страха да бъда отново наранена?

– Просто… не съм срещнала подходящ човек – измънках, но знаех, че не го убеждавам. Петър не каза нищо повече, само се загледа през прозореца към сивите панелки на „Люлин“, които се редяха една след друга като безкрайна стена.

Когато се прибрахме, той се затвори в стаята си и пусна музика. Аз останах в кухнята, подпряна на плота, с ръце върху студения мрамор. Спомних си първите месеци след развода – как всяка вечер чаках телефонът да звънне, да получа съобщение от някого, който ще ми даде надежда за ново начало. Но съобщенията или не идваха, или бяха от хора, които не разбираха болката ми. Беше по-лесно да се скрия зад грижите за Петър и работата в училище.

Майка ми често ми казваше: „Галя, животът не свършва с един развод. Трябва да продължиш напред.“ Но тя не знаеше какво е да се прибереш вечер в празен апартамент, където единственото, което те посреща, е тишината. Или какво е да гледаш как синът ти расте и започва да задава въпроси, на които нямаш сили да отговориш.

Една вечер, докато миех чиниите, Петър дойде при мен.
– Мамо, ти някога щастлива ли си била с татко?
Погледнах го – беше пораснал толкова много за последната година. Вече не беше онова малко момче, което тичаше след мен в парка.
– Имаше моменти, когато бяхме щастливи – признах. – Но понякога хората се променят. И любовта си отива.
– А ти… още ли го обичаш?
Този въпрос ме удари като шамар. Не знаех какво да кажа. Може би част от мен още го обичаше – или поне спомена за това какви бяхме някога.
– Не – казах най-накрая. – Но ми липсва това, което имахме.
Петър кимна и излезе от кухнята. Остави ме сама с мислите ми.

На следващия ден в училище колежката ми Мария ме дръпна настрана.
– Гале, трябва да излезеш малко сред хора! Ела с нас довечера на театър. Ще ти подейства добре.
Поколебах се. Не бях излизала от месеци. Всеки път, когато някой ме канеше някъде, намирах извинение – Петър има домашни, уморена съм, трябва да готвя.
– Добре – казах този път. – Ще дойда.

Вечерта оставих Петър при майка ми и тръгнах към театъра с Мария и още две колежки. Чувствах се неловко – сякаш всички ме гледаха и знаеха, че съм сама. След представлението седнахме в малко кафене до „НДК“. Говореха за мъже, за срещи, за любовни разочарования. Аз мълчах.
– А ти, Гале? – попита Мария. – Не ти ли липсва някой до теб?
Погледнах я и усетих как очите ми се пълнят със сълзи.
– Липсва ми… но повече ме е страх да не остана пак сама.
Тя хвана ръката ми.
– Всички се страхуваме. Но ако не опиташ пак, никога няма да разбереш дали можеш да бъдеш щастлива.

Когато се прибрах вкъщи, Петър вече спеше. Седнах до леглото му и го погалих по косата. Толкова много исках да му дам пример за сила и смелост, а всъщност бях пленница на собствените си страхове.

На следващата сутрин той ме изненада с чаша кафе.
– Мамо… ако някой ден решиш да имаш приятел… аз ще съм окей с това.
Погледнах го учудено.
– Наистина ли?
– Да. Искам да си щастлива.

Тези думи ме разтърсиха повече от всичко друго. Може би беше време да опитам отново – не само заради себе си, но и заради него. Защото той заслужаваше майка, която вярва в любовта и в новото начало.

Седя сега на кухненската маса и пиша тези редове. Страхът още е тук – като сянка зад рамото ми. Но вече знам: ако не рискувам да бъда уязвима, никога няма да намеря истинско щастие.

А вие? Кога за последно позволихте на някого да ви доближи? Струва ли си рискът?