Маркови дрехи, разбити сърца: На ръба на майчината вина

– Пак ли си купила нещо ново за Лили? – гласът на майка ми прониза тишината в кухнята, докато държах в ръцете си миниатюрната рокличка на „Армани“.

Погледнах я, опитвайки се да скрия вълнението си. Лили беше само на шест седмици, а гардеробът ѝ вече приличаше на бутиков магазин. Не можех да устоя на изкушението – всяка дрешка, всяко малко боди с лого, ми даваше усещане за контрол, за сигурност, че правя нещо правилно. Но майка ми не спираше да ме гледа с онзи поглед, който познавах от дете – разочарование, примесено с тревога.

– Мамо, искам Лили да има най-доброто. – Гласът ми прозвуча по-уверено, отколкото се чувствах. – Не виждам нищо лошо в това.

– Най-доброто не е винаги най-скъпото, Мария. – Тя въздъхна и се обърна към прозореца. – Ти не беше такава. Какво се промени?

Замълчах. Какво се промени? Може би всичко. След като баща ѝ ни напусна, когато бях бременна в петия месец, останах сама с мислите си, страховете си и с безкрайните съвети на всички около мен. Всеки ден се борех с усещането, че не съм достатъчно добра майка. Че не мога да ѝ дам семейство, каквото заслужава. Затова започнах да купувам. Дрешки, играчки, аксесоари – всичко, което можеше да запълни празнотата, която той остави.

– Мария, хората говорят. – Майка ми ме погледна отново, този път по-меко. – Съседките казват, че си луда да харчиш толкова пари за бебе. Че се опитваш да компенсираш нещо…

– Нека говорят! – избухнах. – Те не знаят какво е да се събуждаш сама всяка нощ, да се чудиш дали ще се справиш. Не знаят какво е да гледаш детето си и да се питаш дали ще ѝ стигнеш…

Сълзите ми се стичаха по бузите, а Лили спеше спокойно в кошарката си, облечена в най-новото си боди на „Hugo Boss“. Майка ми седна до мен и ме прегърна. За първи път от месеци се почувствах разбрана, макар и само за миг.

– Мария, ти си добра майка. Но не забравяй, че любовта не се купува. – Тя прошепна думите, сякаш се страхуваше да не ме нарани още повече.

Вечерта, когато всички си легнаха, останах сама в тъмната стая. Взех в ръце една от най-скъпите роклички на Лили и я разгледах внимателно. Беше красива, но изведнъж ми се стори празна, безсмислена. Спомних си как като дете мечтаех за една единствена кукла, която майка ми ми купи с последните си пари. Тогава не беше важно колко струва – важно беше, че беше от нея, с любов.

На следващия ден, докато разхождах Лили в парка, срещнах съседката ни – леля Станка. Тя ме изгледа от глава до пети, после се наведе над количката.

– Ех, Марийче, пак си я барнала като принцеса! – усмихна се, но в гласа ѝ имаше нещо остро. – Ама знаеш ли, че най-важното е да е здрава и обичана? Дрехите ще ги израсте за месец-два.

Почувствах се засрамена. Не можех да ѝ отговоря. Вечерта, когато се прибрах, намерих съобщение от бившия ми съпруг – Петър. Пишеше: „Надявам се, че Лили е добре. Мога ли да я видя?“

Сърцето ми се сви. Не бях готова да го пусна обратно в живота ни, но знаех, че Лили има нужда от баща си. Седнах на леглото и се загледах в гардероба ѝ. Всички тези маркови дрехи не можеха да ѝ дадат това, което аз не можех – цялостно семейство, сигурност, любов.

Седмиците минаваха, а аз все по-често се улавях, че се чудя дали наистина правя най-доброто за дъщеря си. Веднъж, докато я къпех, тя се усмихна и протегна ръчички към мен. В този миг разбрах, че за нея съм целият свят – с или без маркови дрехи.

Една вечер, докато седяхме с майка ми на терасата, тя ми подаде чаша чай и каза:

– Мария, не се обвинявай толкова. Всички правим грешки. Важното е да обичаш Лили такава, каквато е, а не такава, каквато искаш да бъде.

Замислих се дълго над думите ѝ. Може би наистина се опитвах да запълня собствените си празнини чрез Лили. Може би се страхувах, че ако не ѝ дам всичко, ще се проваля като майка. Но истината беше, че тя имаше нужда само от мен – от прегръдките ми, от усмивката ми, от любовта ми.

Сега, когато гледам Лили как спи, се питам: Дали някога ще спра да се съмнявам в себе си? Дали ще мога да ѝ дам всичко, от което наистина има нужда? А вие, майки, как се справяте с вината и осъдителните погледи? Споделете, защото понякога имам нужда да чуя, че не съм сама.