Мъжът, който сменяше чорапите си пет пъти на ден

— Пак ли? — не издържах и гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Димитър стоеше пред шкафа с чорапите, вече с четвъртия чифт в ръка. Беше едва три следобед. — Не мога така, Мите! Това не е нормално!

Той не ме погледна. Само въздъхна тежко, сякаш аз съм проблемът, а не навикът му да сменя чорапите си пет пъти на ден. Чувах как майка ми в главата ми шепне: „Търпи, Никол, мъжете са си такива.“ Но не, не всички мъже са такива. Не всички мъже прекарват половината ден в банята, търкайки ръцете си до червено и подреждайки чорапите по цвят и дебелина.

Преди три години се влюбих в Димитър до полуда. Беше чаровен, умен, работеше като инженер в Пловдив и имаше онзи особен блясък в очите, който ме караше да се чувствам специална. Първите месеци бяха като от роман — разходки по Марица, смях до късно вечер и обещания за вечност. Но още тогава забелязах, че е педантичен — винаги с чисти обувки, винаги с изгладена риза. Мислех си: „Е, по-добре така, отколкото разхвърлян.“

Сега обаче педантичността му се беше превърнала в обсесия. Всяка сутрин започваше с ритуал: душ, нови чорапи, дезинфекция на ръцете. Ако някой го докоснеше или случайно стъпеше върху килима с обувки, започваше паника. Веднъж дори изхвърли любимата ми възглавница, защото според него била „замърсена“.

— Никол, моля те, не започвай пак — каза тихо той и затвори шкафа. — Просто така се чувствам по-добре.

— А аз? Аз как се чувствам? — гласът ми трепереше. — Не мога да живея в музей! Не мога да се страхувам да седна на дивана или да докосна дръжката на вратата!

Той се приближи до мен и за миг видях болка в очите му.

— Знам, че ти е трудно. Но не мога да го контролирам. Опитвам се…

— Опитваш ли? — прекъснах го. — Или просто си свикнал да живееш така и очакваш и аз да приема всичко?

Мълчание. Само тиктакането на стенния часовник.

Вечерта седяхме на масата, а между нас имаше повече разстояние от всякога. Димитър ядеше внимателно, избягваше да докосва чинията с ръце. Аз го наблюдавах и се чудех кога загубихме онова усещане за близост. Кога чорапите станаха по-важни от прегръдките?

Майка ми настояваше да не правя драма от „глупости“. „Мъжът ти работи, не пие, не те бие — какво повече искаш?“ Но аз исках нормален живот. Исках да мога да се смея на глас без страх, че ще разсипя трохи по пода.

Една неделя реших да поговоря с него сериозно.

— Мите, мислил ли си да потърсиш помощ? Може би психолог…

Той избухна.

— Не съм луд! Просто обичам реда! Ти си тази, която не разбира!

Сълзите ми потекоха сами. Излязох на балкона и гледах към панелките отсреща. По прозорците светеха лампи, чуваха се детски гласове. Замислих се колко семейства крият болката си зад затворени врати.

С времето започнах да се чувствам като затворник в собствения си дом. Всичко беше подчинено на неговите правила: обувките — само до входната врата; дрехите — веднага в пералнята; гостите — забранени. Приятелките ми спряха да идват. Майка ми идваше само когато Димитър беше на работа.

Една вечер чух как плаче в банята. За първи път видях страха му — не от мръсотията, а от самия себе си.

— Никол… — прошепна той през сълзи. — Не знам какво ми става…

Прегърнах го силно. За миг забравих за чорапите, за правилата, за всичко. Просто го държах и плакахме заедно.

След този момент започнахме да говорим повече. Посетихме психолог в Пловдив — госпожа Иванова ни посрещна топло и ни обясни за обсесивно-компулсивното разстройство. Димитър беше скептичен, но след няколко срещи започна да разбира себе си по-добре.

Не беше лесно. Имаше дни на отчаяние и нощи на безсъние. Имаше моменти, когато исках да избягам и никога да не се върна. Но имаше и малки победи: една вечер той остана с един чифт чорапи до края на деня; друг път позволи на сестра ми да ни посети.

Сега седя на същата тази кухненска маса и гледам как Димитър чете книга до прозореца. Чорапите му са все още важни за него, но вече не са стена между нас.

Понякога се питам: колко от нас живеят с невидими битки? Колко семейства мълчат за болката си? Може би ако говорим повече един с друг, ще намерим сили да продължим напред… Как мислите — заслужава ли си борбата за любовта или понякога трябва просто да си тръгнем?