Мъжът, който сменяше чорапите си пет пъти на ден

„Пак ли ще ги сменяш?“, гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато гледах как Димитър за пореден път сваля чорапите си и ги хвърля в коша за пране. Беше едва десет сутринта, а това вече беше третата смяна за деня. Той не ми отговори веднага – само ме погледна с онзи празен, уморен поглед, който напоследък виждах все по-често.

Казвам се Никол. Преди пет години се омъжих за Димитър – висок, усмихнат мъж с топли кафяви очи и чувство за хумор, което можеше да разведри и най-мрачния ден. Запознахме се на една сватба в Пловдив, където той беше кум на младоженеца. Танцувахме цяла вечер, смяхме се, а накрая той ми подаде ръка и каза: „Никога не съм срещал някой като теб.“ Повярвах му. Повярвах в нас.

Първите месеци бяха като от роман – разходки по Марица, дълги разговори до късно през нощта, спонтанни пътувания до Родопите. Но още тогава забелязах нещо странно – Димитър винаги носеше резервен чифт чорапи в чантата си. Когато го попитах защо, той се засмя: „Просто обичам да ми е чисто.“ Не обърнах внимание. Кой не обича чистотата?

С времето обаче навикът му се задълбочи. Всяка сутрин започваше с душ и смяна на чорапи. След като излезеше до магазина – пак душ, пак чорапи. Ако някой звъннеше на вратата – нов чифт. Ако излезеше на терасата да полее цветята – пак същото. В началото го приемах като негова странност, но когато започна да пере чорапите си отделно от останалите дрехи и да ги глади, вече не можех да се преструвам, че всичко е наред.

„Дими, това вече е прекалено!“, извиках една вечер, когато го видях да дезинфекцира пералнята след всяко пране. „Не можеш да живееш така! Не можем да живеем така!“

Той ме погледна безпомощно. „Не мога да спра, Никол. Ако не го направя, усещам как всичко ме сърби, как кожата ми гори… Не мога.“

Опитах се да разбера. Четох статии за обсесивно-компулсивното разстройство, говорих с майка му – леля Стефка, която само въздъхваше: „От малък си е такъв…“ Предложих му да потърси помощ. Той отказа.

Семейните ни вечери се превърнаха в бойно поле. Аз готвех любимата му мусака, а той отказваше да седне на масата, докато не смени чорапите си за четвърти път. Ако някой от гостите ни случайно стъпеше по чорапи в хола, Димитър изпадаше в паника и започваше да мие пода с белина.

„Това не е живот!“, изплаках една нощ пред сестра ми Мария по телефона. „Чувствам се като затворник в собствения си дом.“

Мария ме изслуша търпеливо: „Обичаш ли го още?“

Замълчах. Обичах ли го? Или обичах спомена за онзи мъж от сватбата?

Дните минаваха в рутина – чорапи, пране, дезинфекция. Започнах да избягвам дома ни. Оставах по-дълго на работа в книжарницата на Главната, където поне можех да дишам спокойно сред книгите и клиентите. Вечер се прибирах с тежест в гърдите.

Една неделя реших да поговоря сериозно с него. Седнахме на балкона с по чаша чай.

„Дими…“, започнах внимателно. „Това ни убива. Моля те, потърси помощ.“

Той стисна чашата толкова силно, че пръстите му побеляха.

„Страх ме е“, прошепна. „Страх ме е да не съм мръсен… Страх ме е да не те загубя.“

Сълзите ми потекоха безконтролно. Прегърнах го и двамата плакахме дълго.

Опитахме терапия – два пъти ходихме при психолога д-р Георгиева в квартал „Кючук Париж“. Димитър обаче се затвори още повече след срещите. Всяка дума за промяна го караше да се чувства виновен.

Междувременно отношенията ни с родителите му се обтегнаха. Леля Стефка настояваше: „Ти трябва да си по-търпелива! Това е твоята роля като жена!“ Моята майка пък ми повтаряше: „Не жертвай себе си! Никой не заслужава такъв живот.“

Започнахме да спим в отделни стаи. Вечерите бяха тихи и студени. Понякога чувах как Димитър плаче сам в банята.

Последният ни опит беше семейна почивка във Велинград – мислех си, че промяната на обстановката ще помогне. Още първата вечер Димитър отказа да легне в хотелското легло – настояваше да смени чаршафите три пъти и накрая спа на пода върху собствената си хавлия.

Върнахме се у дома по-отчуждени от всякога.

Една вечер седнах пред него и казах: „Не мога повече така. Обичам те, но се губя.“

Той кимна бавно: „И аз се губя…“

Разделихме се тихо – без скандали, без обвинения. Просто две разбити души, които не успяха да победят демоните между тях.

Сега живея сама в малък апартамент до Гребната база. Понякога виждам Димитър по улиците на Пловдив – винаги с нов чифт чорапи и онази тъга в очите.

Питам се: можех ли да направя повече? Или има битки, които просто не са наши за водене?

А вие… бихте ли останали? Или бихте избрали себе си?