Мъжът ми избра дъщеря си от първия брак пред нашето семейство: Историята на една майка, която се чувства изоставена

— Пак ли ще ходиш при Ива? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Петър вече беше обул обувките си и държеше ключовете на колата. Не ме погледна.

— Мария, обещах ѝ да я закарам на тренировка. Знаеш, че е важно за нея — отвърна той, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

Погледнах към сина ни, малкия Стефан, който седеше на пода с играчките си и ме гледаше с големите си кафяви очи. Беше само на три години, а вече усещаше напрежението между нас. Сърцето ми се сви. Петър настояваше да имаме дете, уверяваше ме, че ще бъдем истинско семейство. А сега? Сега той беше само сянка в нашия дом.

Петър има дъщеря от първия си брак — Ива, на дванайсет години. Когато се запознахме, беше честен с мен: „Ива е най-важното в живота ми.“ Тогава ми звучеше мило и благородно. Не подозирах колко болезнено ще стане това за мен.

В началото се опитвах да бъда разбираща. Знаех, че разводът е бил труден за всички. Ива беше объркана, търсеше опора в баща си. Но времето минаваше, а Петър все по-рядко се прибираше навреме за вечеря. Всяка събота и неделя беше с Ива — разходки в парка, кино, уроци по пиано. Нашият син растеше без баща си.

— Татко пак ли ще закъснее? — попита ме веднъж Стефан с тънкото си гласче.

— Да, миличък. Но ще се върне — излъгах го. Не знаех кога ще се върне. Не знаех дали изобщо ще се върне при нас.

Веднъж опитах да говоря с Петър открито:

— Чувствам се сама. Стефан има нужда от теб. Аз имам нужда от теб.

Той въздъхна тежко:

— Ива е в трудна възраст. Майка ѝ не може да се справи сама. Когато Стефан порасне малко, ще прекарвам повече време с него. Обещавам.

Обещанията му висяха във въздуха като неизпълнени закани. Всяка вечер лягах сама в леглото ни, слушайки как Стефан диша тежко в съседната стая. Понякога плачех тихо, за да не го събудя.

Майка ми казваше:

— Трябва да бъдеш търпелива, Мария. Мъжете трудно балансират между старото и новото семейство.

Но аз не исках да бъда просто „новото семейство“. Исках да бъда неговото семейство.

Една вечер, когато Петър се прибра късно, го чаках в кухнята.

— Защо не можеш да бъдеш тук и за нас? — попитах го през сълзи.

Той седна срещу мен, уморен и раздразнен:

— Не разбираш ли? Ако не съм до Ива сега, ще я загубя завинаги! А ти… ти имаш Стефан. Той е малък, няма да помни тези години.

— А аз? Аз къде съм в цялата тази история?

Той замълча. Погледна ме така, сякаш търсеше думи, които не можеше да намери.

С времето започнах да усещам ревност към Ива — едно дванайсетгодишно момиче. Чувствах се ужасно заради това, но не можех да го спра. Всяка нейна снимка по хладилника ме бодеше като игла. Всяко съобщение от нея караше Петър да се усмихва по начин, по който не се усмихваше на мен.

Опитах да включа Ива в нашето семейство — канех я на вечеря, купувах ѝ подаръци за рождените дни. Но тя ме гледаше студено и отчуждено. Веднъж я чух да казва на баща си:

— Не искам да ходя у вас. Там е скучно.

Петър я защити:

— Тя е дете, Мария! Остави я на мира!

Почувствах се като натрапник в собствения си дом.

Стефан растеше без баща си. Започна да заеква леко — лекарят каза, че е от стреса и липсата на мъжка фигура у дома. Вината ме задушаваше. Опитвах се да бъда и майка, и баща едновременно.

Една вечер Стефан ме попита:

— Мамо, татко обича ли ме?

Не знаех какво да му отговоря.

Сега стоя тук, пиша тези редове и се чудя: Кога една жена трябва да спре да чака? Кога трябва да избере себе си и детето си пред мъжа, който не може да бъде баща на всички свои деца? Може ли едно семейство да оцелее, когато любовта е разделена на две?