Между дълга и любовта: Историята на две сестри в София

– Не мога повече, Мира! – гласът на Жана трепереше по телефона, докато аз стоях пред огледалото с булчинската си рокля. Беше денят преди сватбата ми, а тя плачеше. – Той ме изгони. Нямам къде да отида.

Сърцето ми се сви. В този миг всичко – роклята, цветята, бъдещето с Иван – избледня. Само гласът на сестра ми изпълваше стаята. – Спокойно, Жана. Ще измислим нещо. Ела у нас.

Така започна всичко. Моята по-голяма сестра, винаги силната, сега беше съкрушена. След десет години брак с Калоян, той я изхвърли от общия им апартамент в Люлин. Без предупреждение, без шанс да си вземе дори дрехите. Остана с една чанта и разбито сърце.

Мама и татко живееха в Пловдив и не можеха да реагират веднага. А аз… аз трябваше да бъда опората ѝ, докато самата аз се опитвах да не се разпадна от напрежение. Иван ме гледаше с онзи поглед – смесица от разбиране и страх. – Мира, сигурна ли си? Все пак утре е сватбата ни…

– Нямам избор, Иване. Тя е сестра ми.

Жана дойде същата вечер. Очите ѝ бяха подпухнали, ръцете ѝ трепереха. Прегърнах я силно, а тя се разплака на рамото ми. – Извинявай, че ти развалям щастието…

– Не говори така! – прекъснах я остро. – Щастието не е истинско, ако не сме заедно.

Сватбата мина като в сън. Усмихвах се за снимките, но вътре в мен бушуваше буря. Жана стоеше встрани, облечена в старата си рокля, която ѝ дадох. Гостите шушукаха: „Горката Жана…“, „Калоян пак си показа рогата…“

След медения месец се върнахме в малкия ни двустаен апартамент в Младост. Жана спеше на дивана в хола. Всяка сутрин правех кафе за трима и се чудех как ще издържим финансово. Иван работеше като програмист, аз бях учителка по български език и литература. Заплатите ни стигаха едва за наема и сметките.

Жана не можеше да си намери работа – дипломата ѝ по културология не впечатляваше никого. Ходеше по интервюта, връщаше се със сведена глава. – Никой не търси хора като мен…

– Ще намериш нещо – опитвах се да я окуража, но усещах как напрежението расте.

Една вечер Иван избухна:
– Докога ще живее тук? Не можем да я издържаме вечно!

– Тя е сестра ми! – изкрещях аз.

– А аз съм ти съпруг! Не мислиш ли и за нашето бъдеще?

Замълчах. Вината ме задушаваше. Обичах Иван, но не можех да изоставя Жана.

Мама звънеше всеки ден: „Мира, пази си брака! Но и не оставяй Жана сама…“

Татко мълчеше по телефона, но знаех, че страда за дъщерите си.

Парите свършваха. Започнах да продавам дрехи онлайн, отказахме почивката на море. Жана се опитваше да помага – готвеше, чистеше, но усещах как гордостта ѝ страдаше.

Една вечер я чух да плаче тихо в тъмното:
– Защо все на мен? Какво сгреших?

Седнах до нея на дивана.
– Не си виновна ти, Жана. Просто животът понякога е гаден.

– А ти? Не ти ли тежа?

– Тежи ми само мисълта, че страдаш.

Минаха месеци. Иван ставаше все по-отдалечен. Започнахме да се караме за дреболии – кой ще плати тока, кой ще измие чиниите…

Една сутрин той каза:
– Или тя си тръгва, или аз.

Стоях като вцепенена. Как да избера между мъжа си и сестра си?

Жана чу разговора ни и събра багажа си без дума. Отиде при една приятелка във „Фондови жилища“. Остана там седмица, после още една… Аз се чувствах празна и виновна.

Иван се върна при мен, но вече нищо не беше същото. Вечерите бяха тихи и студени.

Един ден Жана ми звънна:
– Намерих работа! В една книжарница на „Графа“. Не е много, но ще се справя.

Гласът ѝ звучеше по-силен от преди.

Срещнахме се на кафе до НДК. Тя изглеждаше уморена, но очите ѝ светеха от надежда.
– Благодаря ти, Мира. Без теб нямаше да оцелея.

Прегърнах я силно.
– Винаги ще сме заедно, Жана. Каквото и да стане.

Сега често се питам: Дали направих правилния избор? Можеш ли да спасиш всички, без да изгубиш себе си? А вие как бихте постъпили?