Между детството и отговорността: Историята на една млада майка в Пловдив

– Мамо, трябва да ти кажа нещо… – думите заседнаха в гърлото ми, докато стоях пред нея, мокра до кости от дъжда навън. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше като лудо. Бях на шестнайсет и светът ми се преобърна за една нощ.

Майка ми ме погледна строго, сякаш вече знаеше. – Какво пак си направила, Мария? – гласът ѝ беше остър, но в очите ѝ проблесна страх.

– Бременна съм… – прошепнах. Тишината се разля между нас като студена вода. Тя се хвана за главата и седна тежко на стола.

– Това е краят! – изкрещя тя. – Как можа да ни изложиш така? Как ще гледаш дете? Кой е бащата?

– Георги… – отвърнах тихо. – Той каза, че ще ми помогне.

– Георги? Този хлапак от съседния блок? – майка ми се изсмя горчиво. – Той не може себе си да гледа!

В този момент осъзнах, че съм сама. Георги беше на седемнайсет, мечтаеше да стане футболист и рядко мислеше за нещо друго освен за мачовете и приятелите си. Когато му казах новината, той пребледня.

– Не може да бъде… Мария, аз… не съм готов за това. – Той се отдръпна от мен, сякаш съм заразна.

Седмиците минаваха в безкрайни скандали у дома. Баща ми мълчеше и пушеше нервно на терасата, а майка ми плачеше всяка вечер. В училище всички шушукаха зад гърба ми. Най-добрата ми приятелка Деси спря да ми пише. Чувствах се като прокажена.

В един момент Георги изчезна. Майка му го изпрати при чичо му в Германия „докато утихне скандалът“. Останах сама с корема си, срамът и страха. Всяка сутрин се будех с мисълта: „Ще се справя ли?“

Бременността ми не беше лесна. Имаше дни, в които не можех да стана от леглото от болки. Майка ми ме гледаше с укор, но вечер ми носеше чай и ме завиваше внимателно. Виждах как любовта ѝ се бори с разочарованието.

Когато родих малката Ива, бях на ръба на силите си. Помня как я държах за първи път – толкова малка, толкова беззащитна. В този миг разбрах, че вече никога няма да бъда дете.

Първите месеци бяха ад. Ива плачеше по цели нощи, а аз не знаех какво да правя. Майка ми помагаше колкото можеше, но работеше на две места, за да ни издържа. Баща ми все по-рядко се прибираше вкъщи.

Една вечер го чух да казва на майка ми:
– Не мога повече така! Всички ни сочат с пръст! Срам ме е да изляза навън!

Майка ми отвърна тихо:
– Това е нашето дете… Не можем да я изоставим.

Тогава разбрах колко тежко е за тях. Не само аз страдах – всички около мен плащаха цената на моята грешка.

Година по-късно Георги се върна от Германия. Беше пораснал, но очите му още бяха изплашени.
– Мария… Мога ли да видя Ива?

Поканих го вкъщи. Ива го гледаше с любопитство, а той се разплака.
– Съжалявам… Не знаех какво да правя тогава.

Не му простих веднага. Но виждах как се старае – носеше памперси, играеше с Ива в парка, опитваше се да бъде баща.

В училище завърших с триста зора. Учителите ме гледаха със съжаление или презрение. Само госпожа Николова по литература веднъж ме спря след час:
– Мария, ти си по-силна от много възрастни хора. Не се отказвай от мечтите си.

Тези думи ме държаха жива през най-тъмните дни.

Сега Ива е на три години. Георги работи като сервитьор и учи задочно. Аз уча в Пловдивския университет и работя почасово в книжарница. Живеем при родителите ми – не е лесно, често има скандали за пари и отговорности.

Понякога майка ми ме прегръща силно и шепне:
– Гордея се с теб…

Но има вечери, когато лежа будна и се питам: „Щях ли да бъда по-щастлива, ако бях изчакала? Ако бях послушала майка си?“

Животът ме научи да бъда силна, но понякога още се чувствам като уплашено момиче под дъжда онази първа вечер.

А вие как бихте постъпили? Дали ранното родителство е наказание или шанс за ново начало?