Между два дома: Борбата за бащината грижа и семейното разбиране

— Как можа да го направиш, Мария? — гласът на сестра ми Елена трепереше от гняв и разочарование. Стояхме в хола на апартамента ѝ в Люлин, а между нас — като невидима стена — стоеше снимката на баща ни, усмихнат от едно по-добро време.

Не можех да отговоря веднага. Пръстите ми се впиха в дръжката на чантата, а сърцето ми биеше лудо. „Как можах?“ — ехтеше въпросът и в собствената ми глава. Но истината беше, че не знаех какво друго можех да направя.

Баща ни, Иван, беше горд човек. Цял живот работи като шофьор на автобус по линията 72, познаваше всяка улица на София и всяка дупка по булевардите. След като майка ни почина от рак преди пет години, той се затвори в себе си. Започна да забравя — първо малки неща: къде е оставил ключовете, дали е изключил котлона. После започна да се губи из квартала, да забравя имената ни, дори лицата ни понякога.

Първите няколко пъти, когато го намерихме объркан пред блока, се опитахме да се шегуваме. „Старост-нерадост“, казваше той с тъжна усмивка. Но когато една вечер го откриха полицаи на Орлов мост, без документи и без представа кой е, вече не беше смешно.

— Ти си голямата сестра! — продължи Елена. — Трябваше да се грижиш за него! Не да го захвърлиш като ненужен стол!

— Не го захвърлих! — гласът ми излезе по-силен, отколкото очаквах. — Опитах всичко! Две години се редувахме с теб и с Петър (брат ни), но ти имаш две малки деца, Петър е в Пловдив… Аз работя по 10 часа на ден! Не можех повече!

Елена избухна в сълзи. — Можеше да кажеш… Можеше да поискаш помощ…

— Колко пъти ти звънях посред нощ? Колко пъти идваше? — попитах тихо.

Тя замълча. В този момент осъзнах колко сме се отчуждили. Семейството ни беше като разпадаща се къща — всеки в своята стая, със своите болки и страхове.

Вечерите ми станаха празни след като баща ми замина в дома в Банкя. Апартаментът ми беше тих като гробница. Понякога сядам на леглото му и усещам миризмата на одеколона му — „Аромат“, който купуваше от пазара на Красно село. Спомените ме заливат: как ме учеше да карам колело в Южния парк, как ми носеше банички сутрин преди училище.

В дома персоналът е мил. Стаята му е чиста, има телевизор и прозорец с изглед към планината. Но когато го посещавам, очите му са празни. Понякога ме познава, понякога не. Един ден ме попита:

— Ти коя си?

Сърцето ми се разби на хиляди парчета.

— Аз съм Мария, тате… дъщеря ти.

Той кимна и се усмихна объркано.

— Добре… хубаво име.

Излязох навън и плаках дълго под дъжда.

Петър ми звъни рядко. Когато го прави, говорим само за работа или за времето. Никога не пита за баща ни. Елена не ми говори вече трети месец. Племенниците ми ме гледат с укор, сякаш съм извършила престъпление.

В квартала хората шушукат зад гърба ми:

— Видя ли я Мария? Оставила баща си в дом… Срамота!

Понякога се питам дали не сгреших. Дали ако бях по-силна, по-добра дъщеря… Но после си спомням нощите, когато го намирах паднал до леглото, безпомощен и объркан. Страхът, че ще се случи нещо непоправимо.

Един ден в дома срещнах баба Станка — жена на 82 години с остри сини очи.

— Не плачи, момиче — каза тя. — По-добре тук, отколкото сам вкъщи да те намерят след дни…

Думите ѝ ме утешиха малко. Но семейството ми не мисли така.

Веднъж Елена дойде при мен с писмо от социалните:

— Ще го взема при мен! Ще се грижа аз!

— Можеш ли? Наистина ли можеш? — попитах я уморено.

Тя замълча. Знаех отговора.

Сега живея между два дома: моят празен апартамент и стаята на баща ми в дома. Между две вина: че не съм достатъчно добра дъщеря и че не мога да простя на себе си.

Понякога си мисля: ако майка беше жива, щеше ли да ме разбере? Щеше ли да направи същото?

Кажете ми — какво бихте направили вие? Има ли прошка за такива решения или цял живот ще носим тази тежест?