Между два дома: Когато любовта и дългът се сблъскат

— Не мога да повярвам, че пак започваме този разговор! — гласът на Петър отекна в малката ни кухня, докато аз стисках чашата с чай, сякаш от нея зависеше животът ми.

— А аз не мога да повярвам, че ти не разбираш! — отвърнах през сълзи. — Това е единственият шанс да си купим апартамент! Майка ми никога повече няма да може да ни помогне така!

Петър се обърна към прозореца и замълча. Вече седмица спорехме за едни и същи пари — 35 000 лева, които майка ми беше спестявала с години. Тя ги беше дала с думите: „Искам да имате свой дом, да не се мъчите под наем като нас навремето.“

Но съдбата си прави шеги. Само ден след като получихме парите, бащата на Петър — бай Иван — получи инсулт. Лекарите казаха, че има шанс да се възстанови, но ще трябват скъпи терапии и рехабилитация. Пенсията му не стигаше дори за лекарствата.

— Знам, че ти е трудно — прошепна Петър, без да ме поглежда. — Но това е баща ми. Ако не му помогнем сега, може никога да не проходи пак. Как ще живея с това?

В този момент телефонът ми иззвъня. Майка ми.

— Мила, как сте? Намерих една обява за двустаен в „Люлин“, изглежда хубаво…

— Мамо, не сега… — гласът ми трепереше. — Ще ти се обадя по-късно.

Затворих и избухнах в плач. Петър седна до мен и ме прегърна. За първи път от дни не спорехме, а просто мълчахме заедно.

Вечерта майка ми дойде у нас с домашна баница и усмивка, която се опитваше да скрие тревогата си.

— Какво става? — попита тя, докато нареждаше чиниите.

Петър я погледна право в очите:

— Госпожо Мария, трябва да знаете… Мислим да дадем парите за лечението на татко ми.

Майка ми пребледня.

— Но… това са вашите пари за дом! Как ще живеете под наем още години? А ако ви изгонят?

— Мамо! — прекъснах я аз. — Разбирам те, но и Петър е прав. Ако не помогнем на бай Иван, ще го загубим.

Настъпи тягостно мълчание. Чувах само тиктакането на часовника и далечния шум от телевизора на съседите.

— Знаете ли какво? — каза майка ми след дълга пауза. — Аз съм майка. Искам най-доброто за вас. Но ако сега оставите баща му без помощ… ще ви тежи цял живот.

Петър наведе глава. Аз се разплаках отново.

На следващия ден отидохме при нотариус да проверим как стоят нещата с евентуална покупка на жилище. Докато чакахме реда си, Петър получи обаждане от болницата:

— Господин Димитров, състоянието на баща ви се е влошило. Трябва спешно да започнем нова терапия…

Погледнах го — очите му бяха пълни със страх и вина.

— Трябва да решим сега — прошепна той.

Вечерта седнахме тримата у дома. Майка ми донесе стар албум със снимки от моето детство.

— Вижте — каза тя и посочи снимка от панелката ни в „Надежда“. — Тук живяхме трима поколения в две стаи. Не беше лесно, но бяхме заедно.

Петър се усмихна тъжно:

— Може би и ние ще трябва така…

Майка ми въздъхна:

— Пари се изкарват. Дом се купува пак. Но хората… хората не се връщат.

Седяхме до късно и обсъждахме варианти: дали да разделим парите, дали да вземем заем, дали да поискаме помощ от братовчедите в Германия… Всичко изглеждаше невъзможно.

На сутринта взехме решение — дадохме цялата сума за лечението на бай Иван. Майка ми плака, но ни прегърна силно:

— Гордa съм с вас. Това е истинско семейство.

Минаха месеци. Бай Иван проходи бавно, но вече можеше сам да излиза до магазина. Ние останахме под наем, с надеждата някой ден пак да спестим за свой дом.

Понякога вечер лежа будна и се питам: „Дали направихме правилния избор? Ще имаме ли някога свой дом? Или най-важното е просто да сме заедно?“

А вие как бихте постъпили? Кое е по-важно: сигурността на семейството или топлината на собствения дом?