Между два огъня: Когато свекървата поеме контрола над живота ми

„Ти никога няма да бъдеш достатъчно добра за сина ми!“ — думите ѝ се забиха в мен като нож, докато стояхме една срещу друга в тясната кухня, а дъждът барабанеше по прозорците на панелката в Люлин. Ръцете ми трепереха, а гласът ми се губеше някъде между гърлото и сърцето. Беше късна вечер, а мъжът ми — Ивайло — още не се беше прибрал от работа. Само аз и тя. Стефка. Свекърва ми.

„Моля те, нека не се караме…“ — опитах се да кажа, но тя вече беше на крачка от мен, с очи, пълни с укор и презрение. „Ти си виновна за всичко! Откакто си тук, Ивайло е друг човек. Не се прибира навреме, не яде като хората, отслабна! Какво му правиш?!“

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да ѝ дам това удоволствие. От години живеем заедно — уж временно, докато съберем пари за собствено жилище. Но временното стана постоянно, а аз се превърнах в чужденка в собствения си дом.

Всяка сутрин започваше с критика: „Пак ли си изгорила кафето?“, „Това ли наричаш чисто?“, „Майка ти не те е научила на нищо!“. Вечерите бяха още по-лоши — Ивайло се прибираше уморен, а тя го посрещаше с оплаквания: „Жена ти пак не е сготвила като хората“, „Детето кашля — сигурно е от течението, което тя прави!“. А той… той мълчеше. Понякога ме поглеждаше виновно, но никога не заставаше открито на моя страна.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Стефка говори по телефона с леля си: „Не знам какво да правя вече. Тази мома ми развали момчето. Ако не беше детето, щях да я изгоня още първата година.“ Сърцето ми се сви. Детето… нашият Петър, който беше на шест и вече усещаше напрежението вкъщи. Често ме питаше: „Мамо, защо баба е тъжна? Защо ти плачеш вечер?“ Как да му обясня?

Опитвах се да говоря с Ивайло. „Моля те, кажи ѝ да спре! Не издържам повече!“, шепнех през сълзи в леглото ни. Той въздъхваше тежко: „Знаеш я майка ми… Такава си е. Ще мине.“ Но не минаваше. Ставаше все по-лошо.

Започнах да се съмнявам в себе си. Наистина ли съм толкова лоша съпруга? Лоша майка? Може би Стефка е права… Може би Ивайло щеше да е по-щастлив без мен. Вината ме изяждаше отвътре. Започнах да избягвам дома — работех извънредно, разхождах се с Петър до късно, само и само да не съм с нея сама.

Една вечер, когато Ивайло пак закъсняваше, Стефка влезе в стаята ми без да почука. „Ще ти кажа нещо и ще го запомниш: ако не можеш да се справиш с това семейство, по-добре си тръгни! Аз ще гледам Петър.“ Гласът ѝ беше леден. Усетих как кръвта ми замръзва. „Никога няма да ти дам сина си!“, изкрещях през сълзи. Тя само се усмихна подигравателно: „Ще видим.“

Тази нощ не спах. Гледах спящия Петър и се чудех дали наистина имам сили да продължа. На сутринта реших да говоря с майка си — звъннах ѝ и разказах всичко. Тя ме изслуша мълчаливо и каза: „Дете мое, никой няма право да те кара да се чувстваш така в собствения ти дом. Но трябва да говориш с Ивайло — истинският разговор, без страх.“

Събрах смелост и една неделя вечер седнахме тримата на масата — аз, Ивайло и Стефка. Гласът ми трепереше: „Не мога повече така. Или намираме начин да живеем заедно с уважение, или си тръгвам с Петър.“ Стефка избухна: „Заплашваш ме?!“ Ивайло най-сетне проговори твърдо: „Мамо, стига! Обичам жена си и детето си. Ако трябва ще си тръгнем.“

В този момент видях страх в очите ѝ — страх да остане сама. За първи път разбрах, че зад цялата ѝ злоба стои самота и страх от загуба.

Последваха тежки седмици — мълчание, обиди под сурдинка, но вече имахме граници. След време Стефка започна да омеква — помагаше повече с Петър, понякога дори ме питаше как съм. Не станахме приятелки, но поне можех да дишам.

Понякога се питам: ако бях замълчала още веднъж, щях ли изобщо някога да бъда щастлива? Колко семейства живеят така — между два огъня? А вие бихте ли намерили сили да се изправите срещу собствената си свекърва?