Между два огъня: Завещанието, което разкъса нашето семейство

– Не може така, Петре! Не може! – гласът на Мария, сестрата на мъжа ми, се разнесе като камшик из малката кухня. Чиниите по масата затрепериха, а аз стиснах чашата си с чай, сякаш тя беше последната ми опора в този момент.

Петър, моят съпруг, стоеше срещу нея с ръце в джобовете и поглед, забит в пода. Аз бях между тях – буквално и преносно. След смъртта на свекърва ми, баба Станка, домът ни се превърна в бойно поле. Завещанието ѝ беше като буря, която разкъса всичко по пътя си.

– Всичко остави на теб! – изкрещя Мария. – А аз? Аз какво съм? Нищо ли не знача за нея?

Петър мълчеше. Знаех, че вътре в него бушува същата буря като в мен. Баба Станка беше оставила апартамента и вилата в Банкя на него. На Мария – само стария сервиз и няколко снимки. Не беше честно, но така беше решила тя.

– Моля ви, нека поговорим спокойно – опитах се да внеса ред. Гласът ми трепереше, но трябваше да опитам.

– Ти не се меси! – сряза ме Мария. – Ти си тук от десет години, а аз съм ѝ дъщеря! Ти ли ще ми казваш какво е справедливо?

Петър най-сетне вдигна глава:
– Мамо така реши. Не е моя вината.

– Не е твоята вина? – Мария се изсмя горчиво. – А чия е? Ти я убеди! Ти и жена ти! Всички знаят!

В този момент усетих как гневът ме залива. Не бях виновна за нищо. Винаги съм се грижила за баба Станка, когато беше болна. Мария идваше само по празници, носеше ѝ цветя и си тръгваше бързо, за да не изпусне автобуса за Пловдив.

– Мария, аз никога не съм искала нищо от майка ти – казах тихо. – Просто ѝ помагах, когато имаше нужда.

– Да, да! Всички сте такива! – изсъска тя и излезе трясвайки вратата.

Останахме сами с Петър. Той седна до мен и скри лице в ръцете си.
– Не знам какво да правя…

Прегърнах го. Знаех, че го боли. Знаех и че вината ще тежи на мен, защото всички ще мислят, че съм го подучила да вземе всичко.

Дните след това бяха кошмарни. Мария започна да звъни на всички роднини и съседи. Разказваше им как сме я измамили, как сме използвали майка ѝ. Хората започнаха да ни гледат накриво. Дори леля Гинка от третия етаж спря да ми казва „добро утро“.

Петър се затвори в себе си. Вечерите минаваха в мълчание. Аз се опитвах да поддържам дома ни, да готвя любимите му ястия – мусака, пълнени чушки… Но всичко беше безвкусно. Миризмата на кавга беше по-силна от всяка подправка.

Една вечер той се върна по-късно от обикновено. Очите му бяха зачервени.
– Говорих с адвокат – каза тихо. – Можем да прехвърлим половината от апартамента на Мария…

Погледнах го невярващо.
– Но това ли искаш? Наистина ли мислиш, че така ще се оправят нещата?

Той поклати глава.
– Не знам… Просто искам всичко да свърши.

Седнахме един до друг на дивана. Телевизорът мълчеше. Само тиктакането на стенния часовник изпълваше стаята.

На следващия ден Мария дойде с адвокат. Влязоха без поздрав, без усмивка.
– Искам половината – каза тя студено. – Или ще ви съдя.

Петър кимна уморено.
– Добре… Ще ти прехвърлим половината.

Аз не издържах:
– Това ли ще те направи щастлива, Мария? Това ли е важното?

Тя ме изгледа с празен поглед.
– Важно е да има справедливост.

Подписахме документите. Апартаментът вече не беше нашият дом – беше просто имот, разделен между двама врагове.

След това Мария повече не се обади. Петър стана още по-мълчалив. Аз се чувствах като чужденка в собствения си живот.

Минаха месеци. Един ден получих писмо от Мария. Вътре имаше снимка на баба Станка с двете деца – Петър и Мария – усмихнати пред старата круша на двора в Банкя. На гърба пишеше: „Помниш ли кога бяхме семейство?“

Сълзите ми потекоха сами. Дали някога щяхме пак да бъдем семейство? Или завещанието беше сложило край на всичко?

Понякога се питам: струваше ли си всичко това? Дали някога ще простим един на друг? Или алчността винаги ще побеждава любовта?