Между два свята: Историята на Мария и майка ѝ

– Не мога повече, мамо! – извиках през сълзи, докато вратата на стаята ми се затръшна след мен. Гласът ѝ още ехтеше в коридора: „Мария, ти си срам за нашето семейство! Как можа да ни причиниш това?“

Седнах на леглото, стиснала телефона в ръка, и се опитах да си поема дъх. Пръстите ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Не исках да крещя, не исках да плача, но всичко в мен се бореше да излезе навън. Бях на двадесет и една, студентка по право в Софийския университет, а животът ми се разпадаше пред очите ми.

Всичко започна преди година, когато срещнах Ива. Тя беше различна – смела, свободна, с онзи поглед, който те кара да забравиш за всичко друго. Запознахме се в библиотеката, докато търсехме една и съща книга. Усмихна се и ми подаде тома, а аз се почувствах така, сякаш някой е запалил светлина в мен. Оттогава не можех да спра да мисля за нея.

Първите ни срещи бяха тайни – разходки в Борисовата градина, кафета в малки заведения, където никой не ни познаваше. Смеехме се, говорехме за всичко – за мечти, страхове, бъдеще. За първи път в живота си се чувствах истинска. Но знаех, че ако майка ми разбере, ще бъде краят.

Майка ми, Елена Димитрова, беше учителка по литература в родния ми град Пловдив. Винаги е имала големи очаквания към мен – отличничка, пример за другите, бъдеща адвокатка. От малка ми повтаряше: „Мария, ти ще постигнеш всичко, само ако не се отклоняваш от правия път.“ Но кой определя кой е този път?

Една вечер, докато учех за изпит, телефонът ми звънна. Беше Ива. „Искаш ли да се видим? Имам нужда от теб.“ Не можех да ѝ откажа. Измъкнах се тихо от вкъщи и се срещнахме на моста до НДК. Прегърна ме силно и прошепна: „Страх ме е, Мария. Ако разберат за нас…“

– Ще се справим – казах ѝ, но дълбоко в себе си не бях сигурна.

Тайните ни станаха все по-тежки. Майка ми започна да подозира. Веднъж намери бележка от Ива в чантата ми. Прочете я и лицето ѝ побеля. „Това ли си ти? Това ли искаш да бъдеш?“ – попита ме с глас, който не познавах.

– Мамо, аз… – опитах се да ѝ обясня, но думите заседнаха в гърлото ми.

– Не искам да те виждам! – изкрещя тя и излезе от стаята.

От този ден вкъщи стана студено. Баща ми мълчеше, гледаше ме с тъга и страх. Брат ми Петър избягваше да говори с мен. Чувствах се сама сред собственото си семейство.

В университета нещата също не вървяха. Пропусках лекции, не можех да се съсредоточа. Приятелите ми усещаха, че нещо не е наред, но не смеех да им кажа истината. Само Ива беше до мен.

Една вечер тя ми предложи да избягаме заедно – да заминем за Варна, да започнем нов живот. Изкушаваше ме мисълта да избягам от всичко, но страхът ме парализираше. Как да оставя семейството си? Как да изоставя мечтите им за мен?

Майка ми не спираше да настоява да прекратя връзката с Ива. „Това е срам! Хората ще говорят! Как ще погледна колегите си в очите?“ – повтаряше тя всеки ден. Аз се затварях все повече в себе си.

Една сутрин я чух да плаче в кухнята. Отидох при нея и я прегърнах. „Мамо, обичам те. Но и Ива обичам. Не мога да избера между вас.“ Тя ме отблъсна и каза: „Тогава избери себе си.“

Тези думи ме преследваха дни наред. Какво означаваше да избера себе си? Да се откажа от любовта или от семейството? Или да намеря начин да бъда и двете?

В края на годината взех решение. Отидох при майка ми и казах: „Мамо, няма да се откажа от Ива. Ако трябва да напусна дома ни, ще го направя.“ Тя ме погледна дълго, после прошепна: „Ти вече не си моята дъщеря.“

Събрах багажа си и заминах при Ива. Беше трудно – без подкрепата на семейството, с малко пари и много страхове. Но за първи път се чувствах свободна. Започнах работа в малко адвокатско канторче във Варна и записах магистратура. С Ива се учехме да бъдем семейство – с всички трудности и радости.

Понякога вечер плача за майка ми. Пиша ѝ писма, които никога не изпращам. Надявам се един ден да ме разбере. Да приеме, че щастието ми не е срам.

Сега стоя на прозореца и гледам морето. Питам се: Колко струва свободата? И дали някога ще мога да простя на майка си… или на себе си?