Между два свята: Когато домът не е твой избор

— О, не, няма да купуваме никаква библиотека. И диван няма да купите оттук! — гласът на свекърва ми, Мария, пронизваше въздуха като остър нож. Стоях в средата на хола, с ръце, пълни с каталози от мебелния магазин, а Петър се опитваше да изглежда невидим зад гърба ми.

— Но, мамо, ние искаме да си направим уютно… — започна той плахо.

— Уютно? — прекъсна го тя. — После ще трябва да пестите за ипотеката! Още сте млади! Живейте, радвайте се на живота!

В този момент усетих как гневът ми се надига. Беше третият месец, откакто се преместихме при нея — уж временно, докато съберем пари за собствено жилище. Но всеки ден усещах как „временното“ се превръща в капан.

Петър беше единствено дете и Мария не можеше да приеме, че вече не е център на неговия свят. Всяка сутрин закуската беше спор — дали ще ядем банички или ще си направя овесени ядки. Всяка вечер — спор за телевизора: тя искаше турски сериал, аз мечтаех за тишина или хубав филм.

— Не разбирам защо ти трябва библиотека — продължи тя. — Книги има в интернет! А диванът? Този е още здрав!

Погледнах към стария диван с избелели цветя и петна от кафе. Миришеше на нафталин и минало. Мечтаех за ново начало, за дом, в който всяка вещ е избрана от нас, а не останала от нечий друг живот.

Следобедът премина в мълчание. Петър се затвори в стаята ни — малка, с тапети от 80-те и скърцащо легло. Аз седнах на балкона с чаша кафе и гледах към панелните блокове отсреща. Всяко семейство тук имаше своята история, своите битки.

Вечерта Мария ни сервира супа леща и започна нова тирада:

— Знаеш ли, Деси, когато аз се омъжих за бащата на Петър, живеехме с неговите родители. Тогава нямаше такива претенции! Всичко деляхме! Сега младите само искат и искат…

Петър ме погледна умолително. Знаех, че го боли да е между мен и майка си. Но аз вече не можех да мълча.

— Мария, разбирам ви. Но ние също имаме нужда от пространство. От наш дом. Не искам да се караме заради мебели или телевизор. Просто искам да се чувствам у дома си.

Тя млъкна за миг, после въздъхна тежко:

— Мислиш ли, че ми е лесно? Цял живот съм живяла за Петър. Сега изведнъж трябва да го споделям… Страх ме е да не остана сама.

Тези думи ме удариха неочаквано. Видях в очите ѝ болка, която досега не бях забелязвала.

— Не сте сама — казах тихо. — Но и ние имаме нужда от шанс да пораснем.

След тази вечер нещата не станаха по-лесни. Напрежението остана — като невидима стена между нас. Започнахме да говорим по-малко, да се усмихваме по-рядко.

Една сутрин Петър ме хвана за ръка:

— Деси, не издържам повече така. Трябва да намерим начин да излезем оттук.

Започнахме да търсим апартаменти под наем. Заплатите ни бяха ниски — аз работех като учителка в детска градина, той беше техник в сервиз. Всеки месец едва свързвахме двата края. Но мечтата за собствено пространство беше по-силна от страха.

Мария разбра веднага какво става.

— Ще си тръгнете и ще ме оставите сама! — извика тя една вечер. — Защо ви дадох всичко?

Петър се разплака. За първи път видях сълзи в очите му.

— Мамо, обичам те. Но трябва да живея живота си.

Тя го прегърна силно, сякаш можеше да го задържи завинаги.

След седмица намерихме малък апартамент в „Люлин“. Беше стар, с мухлясали стени и износен паркет, но беше нашият шанс. Събрахме багажа си — няколко куфара дрехи и мечтите си.

В първата ни вечер там седнахме на пода с две чаши чай.

— Струва ли си всичко това? — попита Петър тихо.

Погледнах го и усетих как тежестта пада от раменете ми.

— Да. Защото сега можем сами да изберем коя библиотека и кой диван ще купим.

Понякога Мария ни звъни вечер и плаче по телефона. Понякога идва на гости и носи буркани със сладко и домашна лютеница. Все още има болка между нас, но вече има и уважение към границите ни.

Често се питам: Колко струва независимостта? И дали някога ще спрем да плащаме цената ѝ?