Между два свята: Сълзите на прага на моя втори баща

— Не ме оставяй тук, Ивана! — гласът на Георги, вторият ми баща, се разнесе из празната кухня, докато аз стоях на прага, с ръце, стиснати до болка. Миризмата на мухъл и старо дърво се смесваше с тежестта на думите му. Беше късен ноември, а прозорците на къщата му в село Долно поле трепереха от вятъра. Дъщеря ми Мира, едва на шест, стоеше до мен и стискаше ръката ми, неразбираща защо дядо й плаче.

— Тате, не искам да те оставям. Просто… — думите заседнаха в гърлото ми. — Не мога да се справя сама. Мира има нужда от мен, работата ме изцежда, а ти… ти си сам тук. Страх ме е, че нещо ще ти се случи.

Георги се обърна с гръб, раменете му се разтресоха. Този човек, който ме отгледа след като майка ми почина, който ме научи да карам колело и да чета, сега беше пречупен, слаб, почти непознат. Винаги съм го наричала „тате“, въпреки че не беше мой биологичен баща. Но той беше единственият, който остана до мен, когато всички други си тръгнаха.

— По-добре да умра тук, отколкото в онзи дом — прошепна той. — Ти не разбираш. Там хората умират сами, без никой да ги погледне. Тук поне имам спомените си.

Сълзите ми потекоха, без да мога да ги спра. Спомних си как преди години, когато Мира беше бебе, Георги идваше в София, за да ни помага. Тогава беше по-силен, носеше торби с картофи и ябълки от градината, разказваше приказки на Мира, докато аз работех до късно. Сега времето беше изяло силите му, а аз се чувствах като предателка.

— Мамо, защо дядо плаче? — попита Мира тихо.

— Защото е тъжен, мило. — Прегърнах я, но усещах как ръцете ми треперят.

Вечерта останахме тримата. Седнахме около масата, ядохме леща и хляб, а Георги почти не говореше. Само гледаше през прозореца към тъмното поле. Когато Мира заспа, аз се опитах пак да заговоря:

— Тате, не искам да те нараня. Просто… не мога да бъда навсякъде. В София работя на две места, Мира е малка, а ти тук си сам. Ако нещо ти стане… няма кой да ти помогне. В дома ще има хора, ще се грижат за теб.

— Хора ли? — изсмя се горчиво той. — Знаеш ли какво е там? Ставаш рано, храниш се по часовник, никой не те пита как си. Не съм животно. Ивана, ти си ми всичко. Ако ме оставиш там, по-добре да не съм жив.

Тези думи ме пронизаха. През нощта не можах да заспя. Чувах как Георги кашля в съседната стая, а в главата ми се въртяха спомени — как ме носеше на ръце през снега, как ми шиеше кукли от парцали, как ме учеше да прощавам. А сега аз трябваше да избера между него и дъщеря си.

На сутринта, докато приготвях закуска, телефонът ми звънна. Беше шефката ми от София:

— Ивана, трябва да се върнеш утре. Имаме спешен проект. Не можеш да отсъстваш повече.

Погледнах Мира, която рисуваше с моливи на масата, и Георги, който се опитваше да запали печката. Усетих как светът ми се срива. Не можех да оставя работата — бях единствената, която издържа семейството. Но не можех и да оставя Георги сам.

— Тате, трябва да тръгваме. Ще дойда пак скоро — казах тихо.

Той не отговори. Само ме изгледа с онзи поглед, който никога няма да забравя — пълен с болка, разочарование и безмълвна молба.

В колата Мира заспа, а аз плаках през целия път до София. Вкъщи всичко изглеждаше още по-празно. Опитах да се обадя на Георги вечерта, но той не вдигна. На следващия ден пак. И по-следващия. Започнах да се ужасявам. На петия ден получих обаждане от съседката му, леля Пенка:

— Ивана, Георги не излиза от два дни. Вратата е заключена. Да викаме ли линейка?

Сърцето ми се сви. Хукнах към гарата, взех първия влак. През целия път си представях най-лошото. Когато пристигнах, къщата беше тиха. Леля Пенка ме чакаше отпред. Влязохме заедно. Георги лежеше на леглото, слаб и блед, но жив. Беше вдигнал температура, не беше ял, не беше пил вода. Прегърнах го и плаках. Той само прошепна:

— Не ме оставяй, Ивана. Моля те.

Останах при него няколко дни. Грижих се за него, готвих, чистих, говорех му. Но знаех, че не мога да остана завинаги. В София ме чакаха работа, дете, живот. В селото ме чакаше стар човек, който беше дал всичко за мен.

Вечерта преди да тръгна, седнах до Георги и го хванах за ръка:

— Тате, не знам какво да правя. Не искам да те нараня, но не мога да бъда навсякъде. Как да избера между теб и Мира? Как да бъда добра дъщеря и добра майка едновременно?

Той ме погледна дълго, после каза:

— Понякога животът ни кара да избираме между две злини. Но ти вече си направила най-важното — дала си любов. Това е всичко, което има значение.

Сега, когато пиша тези редове, все още не знам дали постъпих правилно. Вината ме гризе, а отговорността ме тежи. Колко от нас са разкъсани между поколенията, между любовта и дълга? Как да простим на себе си, когато няма правилен избор?