Между две майки: Когато любовта се превръща в окови

– Деси, къде си пак? – гласът на майка ми пронизва тишината в кухнята, докато се опитвам да нахраня малкия Мартин с овесена каша. Телефонът вибрира нервно на масата, а аз вече знам какво ще последва.

– Мамо, сега не мога да говоря, Мартин е гладен, – прошепвам, но тя не ме чува или не иска да ме чуе.

– Пак ли с децата? Все едно аз не съм ти майка! Кога ще дойдеш да ми изчистиш? Вчера пак беше прашно, а аз не мога да се наведа заради кръста!

Затварям очи за миг. Вече усещам как гневът и вината се смесват в гърдите ми. Съпругът ми, Петър, влиза в кухнята и ме поглежда въпросително. Само поклащам глава – той знае. Всички вкъщи знаят.

На 32 години съм, имам три деца – Виктория на 8, Калоян на 5 и Мартин на 2. Съпругът ми работи по цял ден, а аз съм в майчинство. Всеки ден е битка – закуски, обеди, разходки, пране, домашни… И всеки ден – поне по три разговора с майка ми. Ако не отида до нейния апартамент в Люлин, започват обидите и упреците.

– Не мога да разбера защо все аз трябва да чистя! – изплаквам една вечер пред Петър, докато децата спят.

– Защото тя не може да приеме, че вече имаш свой живот. Ти си ѝ всичко… – казва той внимателно.

– А аз? Аз за себе си нищо ли не знача? – гласът ми трепери.

Майка ми е вдовица от десет години. Баща ми почина внезапно от инфаркт. Оттогава тя се вкопчи в мен като удавник за сламка. Не иска да има приятели, не излиза никъде, само мен търси. Когато се омъжих за Петър, тя плака цяла седмица. Когато родих Виктория, настояваше да се преместим при нея „за по-лесно“.

Понякога си мисля, че ако ѝ кажа „не“, ще я убия от мъка. Друг път ме обзема ярост – защо трябва да жертвам всичко заради нея? Всяка сутрин ставам с тежест в стомаха: ще звънне ли пак? Ще ме нарече ли неблагодарна?

Един петък следобед, докато прибирам играчките на Калоян, телефонът пак звъни.

– Деси! Прахосмукачката пак не работи! Ела веднага!

– Мамо, не мога сега. Калоян има температура, а Мартин спи.

– Ти винаги имаш оправдания! Ако бях умряла, щеше ли пак да не дойдеш? – гласът ѝ се пречупва.

Сълзите ми потичат безшумно. Чувствам се ужасна дъщеря и още по-лоша майка. Виктория ме гледа уплашено:

– Мамо, защо плачеш?

Прегръщам я силно.

Вечерта Петър ме намира на балкона със студено кафе в ръка.

– Трябва да говориш с нея. Така не може повече.

– Ще ме намрази…

– А ти себе си вече не мразиш ли?

Тези думи ме удрят като шамар. На следващия ден събирам смелост и отивам при майка ми. Апартаментът мирише на старост и самота. Тя ме чака на дивана с кръстосани ръце.

– Най-накрая реши да дойдеш…

– Мамо… трябва да поговорим.

Тя ме гледа подозрително.

– Не мога повече така. Имам семейство, деца… Не мога всеки ден да съм тук. Трябва да започнеш да се грижиш и за себе си…

– Значи вече не ти трябвам? – очите ѝ се пълнят със сълзи.

– Не е така! Просто… трябва да намерим друг начин. Може би помощница? Или да идваш по-често при нас?

Тя избухва:

– Никой няма нужда от мен! Всички ме забравихте!

Седя срещу нея и усещам как детето в мен крещи за одобрение, а жената – за свобода. Прегръщам я силно. Плаче на рамото ми като малко момиче.

В следващите седмици започваме бавно да променяме навиците си. Майка ми идва веднъж седмично у дома – играе с децата, гледаме стари снимки. Понякога пак звъни ядосана или тъжна, но вече знам кога да кажа „не“ без вина.

Понякога се питам: Ще мога ли някога напълно да се освободя от вината? Или всяка българска дъщеря е обречена да бъде разкъсвана между две семейства?