Между две огни: Как избрах между дъщеря си и втория си баща

– Мамо, пак ли ще останеш при дядо? – Гласът на Ива трепереше, а очите ѝ блестяха от сълзи. Стоеше на прага на стаята ми, с плюшеното си мече в ръка, докато аз държах купа с топла супа и се готвех да вляза при втория си баща.

– Само за малко, слънце. Той не се чувства добре – прошепнах, опитвайки се да скрия треперенето в гласа си. Но тя вече беше свикнала с тези думи. Всяка вечер – едно и също. Аз между две врати, между две сърца, които се нуждаят от мен.

Вторият ми баща – бай Стефан – беше човекът, който ме прие като своя дъщеря, когато майка ми почина. Тогава бях на дванайсет. Той ме научи да карам колело, да садя домати и да не се предавам лесно. Но сега времето беше взело своето – белите му коси се рошеха по възглавницата, а ръцете му трепереха от болестта. Лекарите казаха „деменция“ и „инсулт“, а аз чух само „няма връщане назад“.

Ива беше на осем. Баща ѝ ни напусна още преди тя да проходи. Оттогава всичко беше на моите рамене – работа в магазина на площада, готвене, чистене, грижи за детето и за стареца. Селото ни – малко, забравено от Бога място в Северозапада – не прощаваше на самотните жени. Съседките шушукаха зад гърба ми: „Гледай я тая Мария, все сама, все тича.“

Тази вечер обаче нещо се пречупи в мен. Докато хранех бай Стефан и той ме гледаше с празен поглед, чух как Ива тихо хлипа в стаята си. Оставих лъжицата и излязох при нея.

– Мамо, защо не си с мен? Всички деца имат майки вечер до тях… – прошепна тя.

Седнах до нея и я прегърнах силно.

– Знам, мило мое. Но дядо има нужда от мен…

– А аз? Аз нямам ли нужда? – Очите ѝ ме пронизаха.

Не намерих думи. Само я държах и усещах как вината ме дави като олово.

На следващия ден в магазина дойде леля Пенка.

– Марио, ти ще се съсипеш така! Не може всичко сама! Дай го в старчески дом! – каза тя безцеремонно.

– Не мога… Той е като баща за мен…

– А детето ти? Не виждаш ли как се затваря? Все сама играе…

Думите ѝ ме боляха повече от всяка умора. Вечерта седнах до прозореца и гледах как мракът поглъща селото. Чувах кашлицата на бай Стефан и тихото подсмърчане на Ива. Сълзите ми капеха по масата.

На следващата сутрин Ива отказа да стане за училище.

– Болна съм… – прошепна тя.

Пипнах челото ѝ – нямаше температура. Но очите ѝ бяха празни.

– Ива, какво има?

– Не искам да съм сама…

Тогава разбрах – губех я. Губех детето си заради дълга към миналото.

Седмици наред се борих със себе си. Бай Стефан ставаше все по-зле – забравяше кой съм, крещеше нощем, понякога се изпускаше в леглото. Ива ставаше все по-мълчалива. Учителката ѝ ме извика:

– Мария, детето ти е затворено. Не общува с другите деца…

Вкъщи напрежението растеше. Една вечер Ива избяга при съседите. Намерих я при баба Гина, сгушена до печката.

– Мамо, не искам да се връщам…

Седнах на земята до нея и заплаках. Баба Гина ме погали по косата:

– Марио, не можеш да спасиш всички… Понякога трябва да избереш.

Тази нощ не спах. Въртях се в леглото и мислех за всичко – за детството си без майка, за самотата на стареца, за страха в очите на дъщеря ми.

На сутринта взех решение – най-тежкото в живота си.

Обадих се в дома за възрастни хора в областния град. Организирах всичко за няколко дни. Бай Стефан не разбра какво става – само ме гледаше с онзи празен поглед и повтаряше името на майка ми.

В деня на заминаването Ива стоеше до мен и държеше ръката ми.

– Мамо, ще е по-добре ли сега?

Не знаех какво да кажа. Сълзите ми течаха без спиране.

Върнахме се у дома сами. Къщата беше тиха, но вече не тежеше така страшно. Прегърнах Ива и тя се сгуши до мен.

Минаха месеци. Бай Стефан привикна към новото място – сестрите казват, че е спокоен. Ива започна да се усмихва повече, да кани приятелки у дома. Аз все още нося вината като рана под кожата си.

Понякога нощем чувам гласа на майка ми: „Правилно ли постъпи?“ А аз се питам: Може ли една майка да бъде добра дъщеря и добра майка едновременно? Или винаги някой ще страда от нашите избори?