Между две семейства: Историята на една снаха в сянката на миналото

— Не си мисли, че ще заемеш нейното място! — думите на свекърва ми, Стоянка, още кънтят в ушите ми, макар да са минали две години оттогава. Стоях в кухнята ѝ, държейки чаша чай с треперещи ръце, а тя ме гледаше с онзи студен поглед, който запазваше само за мен. — Мария беше като дъщеря за нас. Ти си просто… — замълча, сякаш думите ѝ бяха твърде тежки дори за нея.

Петър стоеше до мен, неловко премествайки тежестта си от крак на крак. Знаех, че го боли да вижда майка си така, но още повече го болеше да ме вижда унижена. — Мамо, стига — опита се да я прекъсне. — Елена е моята жена сега.

— Жена? — изсмя се Стоянка горчиво. — Ти забрави ли какво направи? Как разби семейството си?

Истината е, че не аз разбих семейството им. Когато срещнах Петър, той вече беше с единия крак извън брака си с Мария. Години наред тя го пренебрегваше, изневеряваше му, а той търпеше заради децата и родителите си. Аз бях тази, която му подаде ръка, когато всички други го бяха изоставили. Но кой ли ще повярва на това?

Петър и Мария имаха две деца — Виктор и Ани. Когато се разведоха, Мария остана в апартамента им в Люлин, а Петър се премести при мен в малката ми гарсониера в Надежда. Беше трудно — не само заради парите, а и заради погледите на съседите, клюките по входа и най-вече — заради родителите му.

Свекърът ми, бай Иван, беше по-тих. Той рядко казваше нещо лошо за мен, но винаги усещах дистанцията. Когато ходехме на гости в тяхната къща в Банкя, Мария често беше там — канена на обяд или вечеря с децата. Стоянка ѝ готвеше любимите манджи, а аз седях в ъгъла и се чувствах като натрапник.

— Елена, ще подадеш ли салатата? — питаше ме Стоянка с онзи тон, който не търпи отказ.

— Разбира се — отговарях тихо и ѝ подавах купата.

Веднъж дочух как говори по телефона с Мария: „Не се притеснявай, ще ти преведа парите до края на седмицата. Знам колко ти е трудно сама с децата.“

Петър също чу разговора. Вечерта избухна скандал.

— Защо майка ми праща пари на Мария? — попита ме той ядосано.

— Защото я чувства като дъщеря — отвърнах аз. — А мен никога няма да приеме.

— Това не е вярно! — опита се да ме успокои Петър, но очите му издаваха съмнение.

С времето започнах да се питам дали не сгреших. Дали любовта ни струваше всичко това? Дали заслужавам да бъда щастлива, ако друг страда заради мен?

Една вечер Виктор дойде при нас. Беше намръщен и затворен.

— Мамо каза, че си развалила семейството ни — изстреля той без предисловие.

Седнах до него на дивана и се опитах да му обясня:

— Викторе, понякога възрастните правят грешки. Но аз никога не съм искала да ви нараня.

Той ме изгледа с омраза и избяга в стаята си. Сълзите ми потекоха безконтролно.

Петър ме прегърна:

— Ще мине време. Ще свикнат с теб.

Но времето минаваше, а нищо не се променяше. Стоянка продължаваше да кани Мария на семейни събирания, пращаше ѝ пари за дрехи и уроци по пиано за Ани. Аз бях тази, която миеше чиниите след всички и слушаше какви хубави времена са били „преди“.

Веднъж реших да поговоря открито със Стоянка.

— Госпожо Стоянка, знам, че не ме харесвате. Но аз обичам Петър и искам да бъда част от това семейство.

Тя ме изгледа строго:

— Елена, ти никога няма да бъдеш Мария. Тя е майката на моите внуци. Ти си просто… жената до Петър.

Излязох от къщата им със свито сърце. По пътя към вкъщи си мислех дали някога ще бъда приета. Дали някога ще спрат да ме гледат като виновната.

Понякога нощем лежа будна до Петър и се чудя дали щях да бъда по-щастлива сама. Дали любовта ни щеше да оцелее без всички тези изпитания? Или просто съм наказана за това, че посмях да бъда щастлива на чужд гръб?

Сега ви питам: Възможно ли е човек да бъде приет в семейство, което още живее в миналото? Или винаги ще остана чужда сред своите?