Между две жени: Моят път със свекървата от сълзи до смях

— Не така се прави мусака, Мария! — гласът на свекърва ми, леля Пенка, проряза въздуха като нож. Стоях в малката й кухня в Пловдив, с ръце, покрити с картофено нишесте, и се опитвах да не избухна. Беше първият път, когато ме покани на обяд — или по-скоро първият път, когато аз настоях да помогна.

В този момент се почувствах като дете, което е направило нещо нередно. Погледнах към мъжа ми, Иво, който седеше на масата и се преструваше, че чете вестник. Знаех, че му е неудобно. Знаех и че няма да вземе страна. В този дом думата на майка му беше закон.

— Може би така го правим у нас — опитах се да се усмихна, но гласът ми трепереше.

— У вас може, ама тук не! — отсече тя и изтръгна тавата от ръцете ми. — Ако искаш да ядеш хубава мусака, ще слушаш!

Това беше началото на нашата война. Всяка неделя — нова битка: за подправките в супата, за това как се сгъват кърпите, дори за това къде да сложа обувките си в антрето. Чувствах се като натрапник в собствения си живот. Иво мълчеше. Аз плачех нощем.

Майка ми ми казваше по телефона: „Търпи, Марийче. Така е с българските свекърви. Ще мине.“ Но аз не исках да търпя. Исках да ме приемат. Да ме видят.

Една вечер, след поредния скандал заради това, че съм купила „грешния“ хляб от магазина, избягах на терасата. Сълзите ми капеха по саксиите с мушкато. Леля Пенка дойде след мен.

— Защо ревеш? — попита сухо.

— Защото не мога повече! — изкрещях. — Защото каквото и да направя, все е грешно!

Тя ме погледна дълго. За първи път видях в очите й не гняв, а умора.

— И аз не мога повече — прошепна тя. — Цял живот сама… Иво ми е всичко. А сега… сякаш го губя.

Тогава разбрах: не само аз страдах. Тя също губеше нещо — сина си, сигурността си. Две жени, всяка със своята болка.

От този ден започнах да гледам на нея по друг начин. Опитвах се да я разбирам, макар че често пак се карахме. Но вече не беше война — беше опит за разговор.

После дойде болестта. Един ден Иво се прибра пребледнял: „Майка има рак.“ Всичко се промени. Забравихме за мусаката и кърпите. Ходех с нея по болници, държах я за ръка по коридорите с мирис на белина и страх.

Веднъж в болничната стая тя прошепна:

— Благодаря ти, Мария. Без теб нямаше да издържа.

Плакахме заедно. За първи път.

След месеците на лечение тя се върна у дома отслабнала, но с нова светлина в очите. Започнахме да готвим заедно — тя ми показваше рецептите си, аз добавях по нещо свое. Смяхме се на старите ни караници.

Един ден седнахме на терасата с чаша домашно вино.

— Знаеш ли — каза тя — понякога човек трябва да мине през ада, за да оцени рая.

Погледнах я и осъзнах колко много съм научила от тази жена — за живота, за прошката, за любовта.

Днес често се събираме всички около масата — аз, Иво, леля Пенка и дори майка ми от време на време. Вдигаме наздравица и се смеем на стари истории.

Но понякога вечер, когато остана сама, си мисля: колко малко е нужно понякога — една дума, един жест — за да преминем от омраза към разбиране? Колко често пропускаме шанса да бъдем добри един към друг?

А вие… бихте ли простили? Или бихте продължили войната?