Между любовта и наследството: Семейна драма в сърцето на София

— Не мога да повярвам, че стигнахме дотук — прошепнах, докато гледах към празната чаша чай пред себе си. Часовникът тиктакаше нервно, а вратата на апартамента ни в Лозенец изскърца. Майка ми, Мария, влезе първа — лицето ѝ бе уморено, очите ѝ зачервени от безсънни нощи. След нея пристъпи брат ми — Стефан. Той не ме погледна, а директно седна срещу мен.

— Хайде, да не губим време — каза той с глас, който не познавах. В него нямаше топлина, само студена решителност. — Адвокатът чака отговор до края на седмицата.

Майка ми въздъхна тежко и се загледа през прозореца към тъмното небе над София. Аз се опитах да си спомня последния път, когато сме били истинско семейство — може би някоя неделна вечеря преди години, когато баща ни още беше жив и се смееше на шегите на Стефан.

— Иване — обърна се майка ми към мен с тих глас — знаеш, че баща ти искаше всичко да бъде по равно. Не можем ли просто да го уважим?

Стефан се изсмя горчиво:

— По равно? Аз останах тук, грижех се за него, докато ти беше в Германия! Кой мислиш, че плащаше сметките, когато татко вече не можеше?

Почувствах как гневът ми избухва:

— Не беше лесно и за мен! Работех по две смени, за да изпращам пари! Само защото не съм била физически тук, не значи, че не съм част от това семейство!

Майка ми се разплака. Сълзите ѝ капеха по масата. В този момент осъзнах колко сме се променили всички. Смъртта на баща ни не само ни беше оставила без него — беше отворила пропасти между нас.

— Не искам да се карате — прошепна тя. — Татко ви обичаше еднакво.

Стефан стисна юмруци:

— Аз искам апартамента. Ти можеш да вземеш вилата в Банкя. Това е справедливо.

— А майка? — попитах аз. — Къде ще живее тя?

Той замълча. За миг в стаята настъпи тишина, толкова тежка, че почти можех да я докосна.

— Ще остана при когото трябва — каза майка ми тихо. — Само не се карайте повече.

Погледнах я и усетих вина. Колко ли нощи е плакала сама? Колко ли пъти е молила Бог да ни върне обратно един към друг?

— Мамо, няма да те оставим сама — казах твърдо. — Ако трябва, ще продадем всичко и ще започнем отначало.

Стефан ме изгледа с презрение:

— Ти можеш да си позволиш това! Имаш работа в чужбина! Аз какво ще правя?

— Може би трябва да спрем да мислим само за себе си — отвърнах аз. — Може би трябва да помислим какво би искал татко наистина.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше съобщение от адвоката: „Моля, потвърдете решението си до петък.“

Погледнах брат си. В очите му видях болка и страх — не само за бъдещето, но и за това какво губим като семейство.

— Стефане — казах тихо — помниш ли как татко ни учеше да си прощаваме? Как винаги казваше: „Семейството е най-важно“?

Той наведе глава. За миг сякаш отново бяхме деца, които се карат за играчки, а после се прегръщат.

— Не знам дали мога да ти простя сега — прошепна той. — Но… не искам майка да страда повече.

Майка ми се разплака още по-силно. Протегнах ръка и хванах нейната. Стефан също сложи ръката си върху нашите.

— Ще намерим решение — казах аз. — Заедно.

В този момент усетих топлина в гърдите си. Може би няма да е лесно. Може би ще има още спорове и сълзи. Но поне за миг бяхме отново семейство.

Сега седя тук и се питам: Колко струва едно семейство? Има ли цена любовта между братя и сестри? Или понякога алчността е по-силна от всичко?

Какво бихте направили вие? Ще изберете ли парите или семейството?