Между любовта и страха: Историята на една българска майка

— Мамо, ти не разбираш! Това е най-доброто за всички ни! — гласът на Петър отеква в малката ми кухня, а аз стискам чашата с чай така, че кокалчетата ми побеляват.

Поглеждам го — висок, с леко прошарена коса, вече баща на две деца, а в очите му още проблясва онзи пламък на амбиция, който помня от ученическите му години. Сякаш пак е онова момче, което ми обещаваше, че ще стане „някой“ и ще ме направи горда. Но сега думите му ме плашат.

— Петре, аз… Не знам дали мога — гласът ми трепери. — Това е моят дом. Тук всичко ми е познато. Как ще се чувствам при вас?

Той въздъхва тежко, сякаш съм дете, което не разбира очевидното.

— Мамо, апартаментът ти е стар, панелен, стените са напукани. Само харчиш за ремонти. При нас ще имаш всичко — отделна стая, ще си с внуците, няма да си сама. А парите от продажбата… Ще ги вложим в по-голямо жилище за всички ни!

В този момент вратата се отваря и влиза снаха ми Мария. Усмихва се леко напрегнато.

— Здравейте! — казва тя и се опитва да звучи бодро. — Мамо, ще ни е много приятно да си при нас. Децата те обожават.

Поглеждам я — млада жена, винаги подредена, но в очите ѝ има нещо неспокойно. Знам, че не ѝ е лесно с две малки деца и работа на смени. Често съм им помагала — гледала съм внуците, готвила съм им, дори съм им давала пари, когато не са стигали до заплата.

Но сега… Сега искат от мен нещо повече. Искат да се откажа от единственото сигурно нещо в живота си — дома.

Вечерта не мога да заспя. Въртя се в леглото и слушам как дъждът барабани по прозореца. Спомням си първия ден тук — как с баща му носехме мебели по стълбите, как боядисвахме стените с голи ръце. Този апартамент е моят живот — тук Петър проходи, тук празнувахме именни дни и рождени дни, тук плакахме и се смеехме.

На сутринта сестра ми Катя ми звъни.

— Как си? — пита тя веднага щом чуе гласа ми.

— Не знам… Петър пак настоява да продавам апартамента и да се местя при тях.

Катя въздъхва тежко.

— Недей, сестро! Знам ги тия работи. После ще си излишна. Днес те искат, утре ще им пречиш. А ако нещо стане между тях? Къде ще идеш?

Думите ѝ ме пронизват като нож. Знам, че не го казва от лошо — тя самата преживя развод и остана без дом заради подобна ситуация.

След няколко дни Петър пак идва. Този път носи документи.

— Мамо, виж! Намерихме хубав апартамент в „Младост“. Ако продадеш твоя и нашия вземем на кредит, ще можем да купим тристаен! Всички ще сме заедно!

Поглеждам го — очите му светят от ентусиазъм. Но аз усещам буца в гърлото си.

— А ако нещо стане? Ако се скарате с Мария? Ако ви изгонят от работа? Аз къде ще живея?

Петър се ядосва.

— Мамо! Защо винаги мислиш най-лошото? Ние сме семейство! Няма да те оставим!

Мария мълчи. Поглежда към прозореца.

— Мамо… — казва тихо тя. — Знаем, че ти е трудно. Но ни е тежко финансово. Наемите са високи, кредитите ни душат… Ако не помогнеш сега…

Чувствам се притисната до стената. От една страна са нуждите на детето ми и семейството му — хората, които обичам най-много на света. От друга страна е страхът ми — страхът да не остана без покрив над главата си на стари години.

Вечерта сядам пред телевизора и гледам новините — поредната история за възрастна жена, която е останала на улицата след като е прехвърлила жилището си на децата си. Сълзи напират в очите ми.

На следващия ден отивам при адвокатка — приятелка от блока.

— Недей да продаваш! — казва тя категорично. — Ако решиш да им помогнеш, направи дарение с право на ползване до живот или ипотекирай част от апартамента за кредит. Но никога не оставай без собственост!

Връщам се вкъщи объркана. Петър ме чака пред входа.

— Реши ли? — пита той нетърпеливо.

Поглеждам го дълго. Виждам в него и малкото момче, което някога държах за ръка, и възрастния мъж, който вече има свои грижи и страхове.

— Петре… Обичам ви всички. Но не мога да дам дома си ей така. Ще ви помагам както досега — с каквото мога. Но апартаментът остава мой докато съм жива.

Той избухва:

— Значи не вярваш в нас! Не вярваш в мен!

Сълзите ми потичат по бузите.

— Вярвам ти, сине… Но трябва да вярвам и в себе си.

Той тръгва ядосан по стълбите надолу. Аз оставам сама в тъмния коридор и слушам ехото на стъпките му.

Седя дълго на кухненската маса и гледам снимките по стената — Петър като бебе, Петър абитуриент… И се питам: Кога децата ни спират да бъдат наши деца? И колко струва спокойствието на една майка?