Между любовта и загубата: Историята на Лилия
– Защо пак той, мамо? – гласът ми трепереше, докато гледах как майка ми подаваше последното парче баница на брат ми, а аз стоях до масата с празна чиния. Беше неделя сутрин, а в малкия ни апартамент в Пловдив въздухът беше наситен с миризма на печено сирене и неизказани думи.
Майка ми, Мария, дори не ме погледна. – Той е по-малък, Лили. Трябва да яде повече, расте още.
Стиснах зъби. Брат ми, Даниел, ме погледна с онзи невинен поглед, който винаги му носеше предимство. Беше на десет, аз – на петнайсет. Винаги беше така: той получаваше новите дрехи, аз – останалите; той беше „златното дете“, аз – сянката в ъгъла.
В училище се стараех да бъда отличничка, да печеля състезания, да нося грамоти вкъщи. Но майка ми рядко ги забелязваше. – Добре си се справила, Лили – казваше тя разсеяно, докато преглеждаше домашното на Даниел. Веднъж дори забрави рождения ми ден. Тогава плаках цяла нощ, притиснала възглавницата до лицето си, за да не ме чуят.
Баща ми работеше в Германия и се прибираше само по празници. Когато беше тук, сякаш всичко се подреждаше. Той ме прегръщаше силно и казваше: – Гордея се с теб, Лили! Но после пак заминаваше и аз оставах сама срещу стената от студенина между мен и майка ми.
Една вечер, когато бях на шестнайсет, се прибрах по-късно от обичайното. Бях на репетиция за театралната трупа в училище – единственото място, където се чувствах важна. Майка ми ме чакаше на вратата.
– Къде беше? Знаеш ли колко е часът? – гласът ѝ беше остър като нож.
– Имах репетиция… Казах ти сутринта.
– Не ме интересува! Трябва да си вкъщи и да помагаш! Даниел има нужда от помощ по математика.
Погледнах я с насълзени очи. – А аз? Аз нямам ли нужда от теб?
Тя замълча за миг, после се обърна към кухнята. – Не започвай пак.
Тази нощ не можах да заспя. В главата ми се въртяха въпроси: Защо не ме обича? Какво правя грешно? Защо винаги избирам него?
С времето болката стана част от мен. Научих се да не очаквам нищо. Започнах да прекарвам повече време навън – с приятели, в библиотеката, на репетиции. Майка ми сякаш не забелязваше отсъствието ми.
Един ден Даниел се прибра разплакан. Бяха го обидили в училище. Майка ми го прегърна и започна да го успокоява. Аз стоях в коридора и гледах сцената – толкова естествена за тях, толкова чужда за мен.
– Мамо… – прошепнах едва чуто.
Тя не ме чу. Или не искаше да ме чуе.
На осемнайсет кандидатствах в Софийския университет. Приеха ме. Когато ѝ казах, тя само кимна:
– Добре. Ще трябва да се оправяш сама там.
Не попита как се чувствам, не каза „гордея се с теб“. Сълзите ми потекоха чак когато затворих вратата на стаята си.
В София животът беше различен. Свободата беше сладка, но празнотата остана. Пишех ѝ съобщения – кратки, формални. Тя отговаряше рядко и винаги питаше за Даниел.
Една вечер получих обаждане от баща ми: майка ми е в болница – инсулт. Върнах се веднага в Пловдив. Видях я бледа и безсилна на болничното легло. Даниел седеше до нея и държеше ръката ѝ.
Погледна ме за първи път от години с онзи поглед, който винаги съм жадувала.
– Лили… – прошепна тя едва доловимо. – Съжалявам…
Сълзите ми потекоха безконтролно. Хванах ръката ѝ и за първи път почувствах топлина между нас.
След този ден всичко се промени. Грижихме се за нея заедно с Даниел. Започнахме да говорим повече – за миналото, за болките ни, за пропуснатите моменти.
Една вечер седяхме тримата на масата – аз, Даниел и майка ми. Тя ме погледна със сълзи в очите:
– Прости ми, Лили… Не знаех как да бъда майка и на двама…
Прегърнах я силно. Болката остана, но вече не беше самотна.
Сега често си мисля: Колко много деца живеят в сянката на брат или сестра? Колко майки не осъзнават колко боли пренебрежението? Може ли някога напълно да простим?