Между мечтите и реалността: Историята на един брак под натиска на родителите

— Не, няма да купуваме този диван. И определено не и тази маса за хранене! — казах на Даниел, докато стояхме в магазина, а очите ми шареха между цените и неговото разочаровано лице.

— Но, Мариела, ти самата каза, че искаш уютен дом… — гласът му беше тих, почти умоляващ.

Преди да успея да отговоря, телефонът ми иззвъня. Майка ми. Разбира се. Винаги се появяваше в най-неподходящия момент.

— Мамо, сега не е удобно… — започнах, но тя вече беше започнала:

— Мариела, чух, че сте тръгнали по магазините! Не си харчете парите за глупости! После ще трябва да пестите за ипотеката! А сте още толкова млади! Живейте, радвайте се на живота!

Затворих телефона с треперещи ръце. Даниел ме гледаше с онзи поглед — смесица от разбиране и отчаяние. Знаеше колко трудно ми е да противореча на майка си.

— Пак ли тя? — попита тихо.

Кимнах. Вече усещах как гърлото ми се свива. Винаги беше така — майка ми имаше мнение за всичко: какво да ядем, какво да купим, кога да имаме деца. А аз… аз просто исках да бъда щастлива със съпруга си.

Върнахме се вкъщи без диван и без маса. Вечеряхме на стария кухненски плот, а тишината между нас беше по-тежка от всякога.

— Мариела, докога ще живеем по нейните правила? — попита Даниел след малко. — Това е нашият живот.

— Знам… — прошепнах. — Но тя е майка ми. Не мога просто да я игнорирам.

— А мен можеш ли? — в гласа му прозвуча болка.

Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко: за майка ми, която винаги е била до мен, но и винаги е искала да контролира всяка моя стъпка; за Даниел, който заслужаваше повече от жена, която не може да вземе решение без одобрението на майка си; за себе си — коя съм аз всъщност?

На следващия ден майка ми дойде на гости без предупреждение. Влезе с торба с домашни курабийки и веднага започна да оглежда апартамента.

— Още ли не сте купили нов диван? А тази маса… ужас! Как може да ядете на това нещо?

Даниел се усмихна насила и излезе на балкона. Аз останах сама с нея в кухнята.

— Мамо, моля те… — започнах плахо.

— Какво има? Аз само ви мисля доброто! Ти знаеш колко трудно беше на мен и баща ти навремето. Не искам да повтаряш нашите грешки!

— Но това са нашите грешки, мамо! Нашият живот! — избухнах изведнъж. Гласът ми трепереше, а сълзите напираха в очите ми.

Тя ме погледна изненадано. Никога не бях й говорила така.

— Мариела…

— Не! Стига вече! Обичам те, но не мога повече така. Искам да живея със съпруга си по нашите правила. Искам да вземам решения сама!

Майка ми замълча за миг. После остави курабийките на масата и тихо каза:

— Явно вече не ме обичаш…

Тези думи ме пронизаха като нож. Изтичах в спалнята и се разплаках. Даниел дойде при мен и ме прегърна.

— Направи правилното нещо — прошепна той.

Но аз не бях сигурна. Чувствах се виновна, сякаш съм предала най-близкия си човек.

Следващите дни минаха в напрежение. Майка ми не ми се обаждаше. Аз не й звънях. Даниел беше по-спокоен, но усещах, че ме наблюдава внимателно — дали ще издържа?

Една вечер седнахме отново на стария плот и той каза:

— Мариела, хайде утре да отидем и да купим онзи диван. И масата. Искам нашият дом да бъде наш избор.

Погледнах го и усетих как тежестта в гърдите ми леко намалява.

— Добре — казах тихо. — Но този път ще платя аз.

На следващия ден купихме дивана и масата. Беше странно чувство — смесица от вина и гордост. Когато ги доставиха, седнахме заедно на новия диван и просто мълчахме.

Вечерта майка ми звънна.

— Чух, че сте си купили нови мебели… — гласът й беше студен.

— Да, мамо. Нашият дом е вече такъв, какъвто го искаме ние.

Последва дълга пауза.

— Добре… Щом така сте решили…

Затворих телефона с треперещи ръце, но този път не плаках. Погледнах Даниел и усетих, че съм направила първата крачка към истинската си независимост.

Сега седя на този диван и се питам: Колко струва свободата ни? И кога ще спрем да живеем живота на другите вместо своя собствен?