Между мен и неговото минало – Дете, което той не можа да обикне

– Пак ли ще я водиш тук? – гласът на свекърва ми, госпожа Стефка, проряза въздуха като нож, докато държах малката Деница за ръка пред входната врата. – Тя не е наша, Мария! Не забравяй това.

Стиснах ръката на момичето по-силно. Деница ме погледна с онези големи кафяви очи, в които се четеше страх и надежда едновременно. Беше само на осем, но вече знаеше какво е да си нежелан. А аз… аз бях жената, която се опитваше да бъде майка на дете, което не е мое, и съпруга на мъж, който не знаеше как да бъде баща.

Когато се омъжих за Ивайло, вярвах, че любовта ни ще бъде достатъчна. Знаех за миналото му – за връзката с Елена и за Деница, която беше плод на кратка, бурна любов. Ивайло ми каза, че иска да започнем начисто, но никога не говореше за дъщеря си. Първите месеци след сватбата бяха изпълнени с надежда и планове за общо бъдеще. Но когато Елена замина за чужбина и Деница остана при нас, всичко се промени.

– Мария, не мога – каза ми Ивайло една вечер, когато Деница плачеше в стаята си. – Не знам как да бъда баща. Не я чувствам като свое дете.

– Но тя е твоята дъщеря! – изкрещях аз през сълзи. – Тя има нужда от теб!

Той само сви рамене и излезе. Останах сама с детето и с тежестта на неговото минало.

Свекърва ми беше като сянка в нашия дом. Всеки път, когато Деница направеше нещо нередно – разсипеше супата или забравеше да си прибере играчките – Стефка се появяваше отнякъде с коментар:

– Майка ѝ я е разглезила. Тук няма място за такива деца.

Понякога се чудех дали не греша, че се опитвам да създам семейство там, където има толкова много болка и непризната вина. Вечерите ставаха все по-напрегнати. Ивайло се прибираше късно от работа и избягваше всякакъв разговор за Деница. Аз се опитвах да бъда всичко – майка, съпруга, миротворец. Но най-често бях просто уморена жена, която се бори със сенките на миналото.

Една вечер чух Деница да шепне в леглото си:

– Господи, моля те, направи татко да ме обича…

Сърцето ми се разкъса. Влязох при нея и я прегърнах силно.

– Ти си обичана, Денице. Аз съм тук за теб.

– А татко? – прошепна тя.

Не намерих думи. Само я държах в прегръдките си и плаках тихо.

Сутрините започнаха да приличат на бойно поле. Стефка настояваше Деница да помага повече вкъщи: „Така ще научи ред!“, а Ивайло все по-често закусваше сам в кухнята, без да поглежда към нас. Веднъж го чух да казва на майка си:

– Не знам защо Мария така се вживява. Това не е нейно дете.

Тогава разбрах – той никога няма да приеме Деница като част от нашето семейство. Но аз вече я обичах като свое дете.

Започнах да водя Деница на психолог. Надявах се някой друг да ѝ даде онова, което аз не можех – сигурност и усещане за принадлежност. Психоложката ми каза:

– Мария, вие сте нейният остров на спокойствие. Но тя има нужда и от баща си.

Опитах се да говоря с Ивайло:

– Моля те, опитай поне веднъж седмично да прекарваш време с нея. Отидете в парка, гледайте филм…

– Не мога – отвърна той студено. – Не съм готов.

Започнах да се питам дали не правя грешка, че оставам в този дом. Всяка вечер гледах Деница как заспива с плюшеното си мече и се молех един ден Ивайло да я прегърне така, както аз го правех.

Стефка не спираше да сипе отрова:

– Ако беше твое дете, щеше да е различно! Ти си млада, можеш да имаш свои деца!

Но аз вече бях избрала Деница. Тя беше моето дете по избор, а не по кръв.

Една вечер Ивайло не се прибра. На сутринта получих съобщение: „Имам нужда от време.“

Останахме само аз и Деница в празния апартамент. За първи път усетих тишината като освобождение, а не като наказание.

Минаха седмици. Свекърва ми престана да идва толкова често. Започнахме нови ритуали – готвехме заедно, гледахме стари български филми и рисувахме по стените на детската стая.

Един ден Деница ме попита:

– Мамо… ще останеш ли завинаги с мен?

Прегърнах я силно:

– Докато имаш нужда от мен, ще бъда тук.

Ивайло се върна след два месеца. Беше уморен и по-стар с десет години.

– Мария… Не мога да бъда баща на Деница. Може би никога няма да мога.

Погледнах го спокойно:

– Тогава си тръгни. Аз ще остана с нея.

Той кимна и си тръгна без повече думи.

Днес сме само аз и Деница. Понякога ми е тежко – особено когато виждам други семейства в парка или чувам как майки говорят за своите деца с гордост и радост. Но знам едно: любовта не винаги идва от кръвта. Понякога тя е избор – труден, болезнен избор.

Питам се: Колко от вас са били в моята ситуация? Може ли една жена сама да излекува раните на чуждо дете? Или понякога трябва просто да изберем любовта пред всичко останало?