Между очакванията и истината: Историята на една майка

– Не може повече да чакаш, Мария! – гласът на майка ми пронизваше тишината в кухнята, докато слънцето залязваше зад панелните блокове на Люлин. – Вече си на трийсет и две! Всички ще почнат да говорят…

Стиснах чашата с чай толкова силно, че се чудех дали няма да се счупи. Баща ми мълчеше, но погледът му казваше всичко – разочарование, примесено с тревога. Брат ми Георги се преструваше, че не чува, заровен в телефона си. А аз… аз се чувствах като затворник в собствения си дом.

– И какво искате да направя? Да се омъжа за първия срещнат? – изстрелях през зъби.

– Не за първия срещнат, а за човек като Иван! – настоя майка ми. – Добро момче е, работи в банка, има апартамент…

Иван. Познавах го от квартала – тих, затворен, винаги с костюм и куфарче. Никога не ме беше привличал, но майка ми виждаше в него идеалния зет. А аз… аз просто исках някой да ме обича истински.

Седмици наред спорехме. Всяка вечер разговорите завършваха със сълзи или тряскане на врати. Приятелките ми вече имаха семейства, деца, а аз се чувствах като провал. Започнах да вярвам, че може би наистина нещо не ми е наред.

Една вечер Иван ми писа във Viber: „Може ли да се видим?“. Съгласих се. Срещнахме се в малко кафене до НДК. Говорихме за работа, за родители, за мечти. Той беше мил, внимателен… но не усетих нищо повече от приятелство.

– Мария, знам какво искат родителите ти – каза той тихо. – И моите ме натискат… Може би можем да опитаме?

Погледнах го дълго. Беше честен. Може би това беше достатъчно?

След два месеца скромна сватба, вече живеехме в апартамента му в Младост. Всичко изглеждаше подредено – работа, дом, съпруг. Но вътре в мен беше празно. Иван работеше до късно, а когато беше вкъщи, мълчеше или гледаше телевизия. Опитвах се да го предразположа, да говоря с него за бъдещето ни… но сякаш между нас имаше стена.

– Мислиш ли за деца? – попитах една вечер.

Той се сепна.

– Не знам… още не съм готов.

Минаха месеци. Натискът от семейството не спираше: „Кога ще ни зарадвате с внуче?“. Започнах да се чувствам виновна – сякаш провалям всички около себе си.

Една сутрин Иван не се прибра. Обади се по обяд:

– Трябва да поговорим.

Седяхме един срещу друг на кухненската маса. Той изглеждаше уморен и отчаян.

– Мария… не мога повече така. Не съм готов за семейство. Не съм сигурен дали някога ще бъда.

– Какво искаш да кажеш? – гласът ми трепереше.

– Искам развод.

Светът ми рухна. Родителите ми бяха бесни: „Как можа да го изпуснеш?“, „Какво ще кажат хората?“. А аз… аз просто исках да изчезна.

Минаха седмици в мълчание и срам. Приятелките ми ме избягваха – сякаш разводът беше заразен. Една вечер седях сама на дивана и гледах снимките от сватбата ни. Изведнъж осъзнах: винаги съм искала дете, не защото съм готова да бъда майка, а защото вярвах, че това ще ме направи „пълноценна“ в очите на другите.

Реших да направя инвитро. Без Иван, без подкрепа от семейството – сама. Процедурите бяха тежки, скъпи и болезнени. Майка ми отказа да говори с мен: „Това е против природата!“. Баща ми само въздишаше тежко. Но аз бях решена.

След три опита забременях. Деветте месеца бяха изпълнени със страхове и самота. Ходех сама на прегледи, сама избирах дрешки за бебето, сама плаках от болка и радост.

На 14 февруари се роди синът ми Александър – най-красивото момченце на света. Когато го прегърнах за първи път, разбрах какво значи истинска любов.

Но трудностите тепърва започваха. Без подкрепа от семейството, без баща до нас… Всичко беше върху мен – работа, грижи, безсънни нощи. Понякога парите не стигаха дори за памперси и мляко. Понякога се чудех дали ще издържа още един ден.

Една вечер Александър беше с висока температура. Обадих се на майка ми:

– Моля те… помогни ми!

Тя затвори телефона.

Седях до леглото му и плаках безутешно. Защо трябваше всичко да е толкова трудно? Защо никой не разбираше колко много жертви правя?

Годините минаваха. Александър растеше умен и добър, но често ме питаше:

– Мамо, защо нямам татко?

Сърцето ми се късаше всеки път.

Днес той е на пет години – усмихнат, любопитен и пълен с живот. Аз съм уморена, но горда майка. Понякога си мисля: струваше ли си всичко това? Дали ако бях послушала себе си вместо другите, животът ми щеше да е по-лек?

А вие какво бихте направили на мое място? Дали щяхте да изберете щастието си или щяхте да следвате чуждите очаквания?