Между тишината и бурята: Историята на семейство Георгиеви

– Не мога повече, мамо! – гласът ми се разнесе из кухнята, докато сълзите се стичаха по бузите ми. Бях стиснала чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Майка ми, Мария Георгиева, стоеше срещу мен с ръце, скръстени на гърдите, и ме гледаше с онзи неразбиращ, почти укорителен поглед.

– Какво не можеш? – попита тя тихо, сякаш се страхуваше да не събуди баща ми в съседната стая. – Да учиш право? Да помагаш вкъщи? Или да бъдеш дъщерята, която винаги сме искали?

Тези думи ме пронизаха като нож. От малка знаех, че в нашето семейство мечтите са нещо опасно – нещо, което се държи заключено в чекмеджето до зимните чорапи и никога не се изважда на показ. Баща ми, Иван Георгиев, беше строг човек – работеше като шофьор на камион и рядко се прибираше навреме. Когато беше вкъщи, мълчеше или гледаше новините с чаша ракия в ръка. Майка ми работеше като медицинска сестра в болницата и често се прибираше уморена, с мирис на дезинфектант по дрехите.

Аз бях тяхната гордост – отличничката, която трябваше да стане адвокат и да „изведе фамилията напред“. Но аз мечтаех за друго. Исках да рисувам. Да уча в Художествената академия. Да живея в свят на цветове, а не на закони и правила.

– Мамо, аз не искам да уча право! – извиках през сълзи. – Не искам да живея чужд живот!

Тя въздъхна тежко и седна до мен. За миг видях в очите ѝ умората от всички години борба – за насъщния, за спокойствието, за бъдещето ми.

– Не разбираш ли, че го правим за теб? – прошепна тя. – За да не се мъчиш като нас.

В този момент вратата се отвори и брат ми Петър влезе с раницата си. Беше две години по-малък от мен и винаги успяваше да избяга от семейните драми. Погледна ни и се опита да се измъкне тихо към стаята си.

– Петре! – извика майка ми. – Кажи ѝ ти! Трябва ли да слуша родителите си или да прави каквото си иска?

Петър замръзна на място. Погледна мен, после майка ни.

– Не знам… – измънка той. – Може би трябва да я оставите сама да реши.

Майка ми го изгледа остро.

– Лесно ти е на теб! Никой не очаква от теб да станеш нещо голямо!

Петър сведе глава и излезе без дума. Аз останах сама с майка ми и болката между нас.

Седмици наред вкъщи цареше ледена тишина. Баща ми научи за спора ни и само каза:

– В нашето семейство адвокати трябват, не художници.

Опитах се да говоря с него, но той беше непреклонен. „Животът е труден“, повтаряше той. „Изкуството е за богатите.“

В училище приятелките ми ме гледаха със съжаление. „Ще мине“, казваха те. „Ще свикнеш.“ Но аз не можех да приема мисълта, че ще прекарам живота си в нещо, което мразя.

Една вечер, докато всички спяха, извадих куфарчето си с бои и започнах да рисувам портрет на майка ми. Ръцете ми трепереха, но с всяка линия усещах как болката ми се превръща в цвят. На сутринта оставих рисунката на масата.

Когато се прибрах от училище, майка ми седеше пред портрета със сълзи в очите.

– Това ли е твоят свят? – попита тя тихо.

Кимнах.

– Толкова е красив… – прошепна тя. – Но как ще живееш от това?

Не знаех какво да ѝ отговоря. Само прегърнах майка си и заплакахме заедно – за мечтите ѝ, които никога не са се сбъднали; за моите мечти, които може би никога няма да имат шанс.

Минаха месеци. Кандидатствах право по настояване на родителите си, но тайно подадох документи и в Художествената академия. Приемаха ме и на двете места.

В деня на резултатите вкъщи избухна буря. Баща ми крещеше:

– Ако избереш рисуването, забрави, че имаш баща!

Майка ми плачеше тихо в кухнята. Петър стоеше до мен и ме държеше за ръката.

– Избери себе си – прошепна той.

Сърцето ми се късаше. Знаех, че каквото и да реша, някой ще бъде наранен.

Избрах Академията.

Баща ми не ми проговори месеци наред. Майка ми тайно ми носеше храна и пари в общежитието. Петър идваше всеки уикенд да ме види.

Първата година беше ад – бедност, самота, вина. Но когато видях първата си изложба и хората се спираха пред картините ми със сълзи в очите… тогава разбрах защо съм избрала този път.

Днес баща ми все още трудно приема избора ми. Но вече идва на изложбите ми – стои в ъгъла с ръце в джобовете и гледа картините мълчаливо. Майка ми се гордее с мен пред колежките си в болницата. Петър учи психология и казва, че нашето семейство е най-добрият му учебник по човешки отношения.

Понякога нощем лежа будна и се питам: струваше ли си всичко това? Можем ли някога напълно да простим на родителите си за техните страхове? Или просто трябва да ги обичаме такива, каквито са?

А вие… бихте ли имали смелостта да изберете себе си пред семейството?