Между вярност и любов: Дъщеря на кръстопът

– Не мога да повярвам, че пак ще излизаш с него! – гласът на майка ми прониза тишината в малката ни кухня, докато аз стисках дръжката на вратата.

– Мамо, той не е такъв, какъвто си мислиш – отвърнах тихо, опитвайки се да не избухна. – Просто го опознай.

– Не ми трябва да го опознавам! – прекъсна ме тя. – Видях достатъчно. Не искам да страдаш като мен.

Тези думи ме удариха по-силно от шамар. Виждах в очите ѝ страха, болката, която носеше още от деня, в който баща ми си тръгна. Тогава бях на шестнайсет. Помня как стоях до прозореца, гледах как колата му изчезва по улицата и се молех да се върне. Не се върна. Останахме двете – две жени, свързани от кръв, но разделени от мълчание.

Майка ми, Мария, беше силна жена. Работеше като медицинска сестра в болницата в Пловдив и често се прибираше уморена, с тъмни кръгове под очите. Грижеше се за мен, но никога не говореше за чувствата си. Аз също не питах. С времето между нас се появи пропаст – тя беше майка, която не можеше да прости на мъжа си, а аз – дъщеря, която не можеше да прости на майка си, че не е щастлива.

Когато срещнах Петър, всичко се промени. Той беше различен – усмихнат, топъл, с онзи особен блясък в очите, който ме караше да се чувствам жива. Работеше като автомонтьор в кварталния сервиз и често носеше ръцете си изцапани с масло. Майка ми го видя веднъж – беше дошъл да ме вземе след работа. Не каза нищо тогава, но после започнаха въпросите.

– Какво знаеш за него? – попита ме една вечер, докато вечеряхме.

– Мамо, той е добър човек. Грижи се за майка си и сестра си. Работи здраво.

– Това не е достатъчно! – гласът ѝ трепереше. – Не искам да повтаряш моята грешка.

– Аз не съм ти! – извиках и чинията ми издрънча на масата.

Това беше началото на края. Оттогава разговорите ни станаха кратки и напрегнати. Всяка вечер усещах как стената между нас расте. Петър усещаше напрежението и често ме питаше дали не е по-добре да се откажем.

– Не искам да те карам да избираш между мен и майка ти – каза ми веднъж, докато седяхме на пейката в Градската градина.

– Не мога да избера – прошепнах. – И двете сте част от мен.

С времето майка ми започна да ме наказва с мълчание. Понякога се прибирах късно и я намирах седнала пред телевизора със студен чай в ръка. Не ме питаше къде съм била. Просто ме гледаше с онзи празен поглед, който ме караше да се чувствам виновна.

Една вечер я чух да плаче в стаята си. Сърцето ми се сви. Исках да вляза, да я прегърна, но не можех. Бях твърде ядосана, твърде объркана. Защо трябваше винаги аз да бъда тази, която прави първата крачка?

Петър настояваше да поговоря с нея открито.

– Кажи ѝ какво чувстваш. Може би ще разбере.

Но как да ѝ кажа? Как да ѝ обясня, че любовта ми към него не означава по-малко любов към нея? Че имам право на собствен живот?

Една неделя сутрин реших да опитам. Намерих я в кухнята, навела глава над чашата кафе.

– Мамо…

Тя не погледна нагоре.

– Знам какво ще кажеш – прекъсна ме тихо. – Но няма да го приема.

– Защо? Защо не можеш просто да ми позволиш да бъда щастлива?

Тя въздъхна дълбоко.

– Защото знам какво е да обичаш някого и после той да те остави сама. Не искам това за теб.

– Но аз не съм ти! Петър не е татко!

– Всички мъже са еднакви…

Тогава избухнах:

– Не! Не са! Ти просто не можеш да простиш на татко и затова наказваш мен!

Сълзите ѝ потекоха по бузите. За първи път я видях толкова уязвима.

– Може би си права… – прошепна тя. – Но страхът ми е по-силен от всичко друго.

В този момент разбрах колко много сме си прилични – две жени, всяка със своята болка и страхове. Прегърнах я силно и за първи път от години плакахме заедно.

След този разговор нищо не беше същото. Майка ми започна бавно да приема Петър – не с радост, но с примирение. Виждах как се бори със себе си всеки път, когато го виждаше у дома. Но вече говорехме повече – за миналото, за страховете ѝ, за моите мечти.

Петър остана до мен през всичко това. Понякога се чудех дали постъпих правилно – дали не предадох майка си заради собственото си щастие или пък най-накрая ѝ помогнах да се освободи от миналото?

Сега често се питам: Може ли любовта към един човек да излекува раните от друг? Или просто ги замества с нови? Какво бихте направили вие на мое място?