Миризмата на топъл хляб и горчивината на неизказаните думи

– Защо пак си купила този хляб, Мария? – гласът на Георги проряза тишината в кухнята като нож. Стоях с ръце, покрити с брашно, и гледах как коричката на топлия хляб се пука под ножа ми. Миризмата се разнасяше из малкия ни апартамент в Люлин, но вместо уют, усещах как въздухът натежава от напрежение.

– Защото знам, че го обичаш – прошепнах, но думите ми увиснаха между нас като неизказано обвинение.

– Не съм дете! Не искам да ми угаждаш за всичко! – той тресна чинията на масата. Парче от нея се отчупи и падна на пода. Сърцето ми се сви. Не беше заради хляба. Никога не е било заради хляба.

Години наред се опитвах да бъда „добрата жена“ – тази, която готви любимите му ястия, пере ризите му, усмихва се пред приятелите му и забравя собствените си мечти. Работех като учителка в близкото училище, а вечер се прибирах с торби от „Билла“, пълни с продукти за поредната вечеря. Понякога си мислех, че ако спра да се старая толкова, всичко ще рухне. Но тази вечер нещо в мен се пречупи.

– Ти някога питал ли си ме какво искам аз? – гласът ми прозвуча странно чужд дори за мен самата.

Георги ме изгледа така, сякаш съм му говорила на непознат език.

– Какво ти става? Пак ли ще започваш с твоите глупости? Имаме си дом, работа, семейство… Какво повече искаш?

– Искам да ме чуеш! – извиках. – Да спреш да приемаш всичко за даденост! Да спреш да ме караш да се чувствам невидима!

Той млъкна. За миг ми се стори, че ще каже нещо истинско, но вместо това просто излезе от кухнята и затръшна вратата на спалнята.

Останах сама сред трохите и миризмата на прясно изпечен хляб. Седнах на кухненския стол и се разплаках. Не тихо, а с онзи задавен плач, който идва от дълбоко и не може да бъде спрян. Спомних си първите ни години заедно – как ходехме по Витошка, как се смеехме до късно през нощта. Кога се превърнахме в двама непознати, които делят една маса, но не и живот?

На следващия ден Георги не каза нищо. Закусихме в мълчание. Дъщеря ни Ива усети напрежението и избяга при баба си след училище. Аз останах сама вкъщи и за първи път от години не направих вечеря. Просто легнах на дивана и гледах тавана. Мислех си за всички компромиси, които съм правила – отказах се от магистратурата по литература, защото „нямаше смисъл“. Не заминах на екскурзия с приятелки, защото „трябваше да сме семейство“. Дори не си купих онези червени обувки от витрината на „Шуменски пазар“, защото „трябва да спестяваме“.

Вечерта Георги се прибра по-късно от обикновено. Миришеше на цигари и евтин алкохол.

– Ще говорим ли? – попитах тихо.

– За какво? Всичко е ясно. Ти си недоволна, аз съм изморен…

– Не е ясно! – прекъснах го. – Аз не съм щастлива! Не знам дали някога съм била…

Той ме погледна така, сякаш го бях ударила. За пръв път видях страх в очите му.

– Какво искаш да направим? Да се разведем ли? Това ли искаш?

– Не знам… – прошепнах. – Искам просто да бъда чута. Да бъда виждана. Да бъда… себе си.

Той седна до мен и дълго мълчахме. После каза:

– Може би и аз съм забравил кой съм.

Тези думи ме разтърсиха повече от всичко друго. Дали не бяхме двама изгубени хора, които се държат един за друг само по навик?

Следващите дни минаха като в мъгла. Говорихме повече от всякога – за мечти, страхове, пропуснати възможности. Понякога спорехме ожесточено, друг път плакахме заедно. Ива ни гледаше с широко отворени очи и сякаш разбираше повече, отколкото допускаме.

Една неделя сутрин излязох сама на разходка из квартала. Купих си онези червени обувки – най-накрая! Когато се прибрах вкъщи, Георги ме погледна с усмивка:

– Изглеждаш различно…

– Чувствам се различно – отвърнах.

Не знам какво ще стане с брака ни. Може би ще останем заедно, може би не. Но вече знам едно – заслужавам да бъда чута и обичана такава, каквато съм.

Понякога си мисля: Колко жени като мен живеят в сянката на чуждите очаквания? Колко от нас са забравили коя е истинската им същност? Какво бихте направили вие?