Мислех, че ме изневерява с по-млада. А той… се върна при бившата си отпреди 25 години

– Къде беше пак до толкова късно, Иване? – гласът ми трепереше, докато се опитвах да не покажа колко отчаяно търся истината в очите му.

Той не отговори веднага. Свали палтото си, закачи го на закачалката и се загледа през прозореца към тъмния двор. В този момент осъзнах, че между нас вече има пропаст, която не мога да прескоча. Вече седмици наред усещах как нещо се променя. Новите ризи, скъпият парфюм, който никога не харесваше преди, телефонът му – винаги на безшумен режим, дори когато сме само двамата вкъщи. Изведнъж започна да ходи на фитнес, да се прибира късно от работа, а когато го питах за новите му колеги, отговаряше уклончиво.

– Пак ли започваш? – каза тихо той, без да ме погледне. – Уморен съм, Мария.

– Уморен си? А аз? Аз не съм ли уморена да се чудя с коя си всяка вечер?

Той въздъхна тежко и излезе от стаята. Останах сама в кухнята, стиснала чаша чай, която вече беше изстинала. Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да му дам това удовлетворение. През главата ми минаваха всякакви сценарии – виждах го с някоя млада жена от офиса, с дълги крака и изкуствен смях, или с някоя от фитнеса, която го гледа възхитено, докато той ѝ показва как се правят лицеви опори.

В следващите дни станах като детектив. Проверявах джобовете му за бележки, следях кога влиза и излиза от социалните мрежи. Дори веднъж се опитах да отключа телефона му, докато спи, но той го държеше под възглавницата си. Всичко във връзката ни беше започнало да се руши като стара къща – тухла по тухла.

Една вечер, докато прибирах прането от балкона, чух как Иван говори по телефона в хола. Гласът му беше тих и топъл – такъв, какъвто не беше към мен от години.

– Да, ще дойда… Не мога да чакам повече… И аз те обичам.

Сърцето ми се сви. Не издържах и влязох рязко в стаята. Той ме погледна стреснато и затвори телефона.

– С кого говориш? – попитах с глас, който едва познах.

– Това не те засяга.

– Не ме засяга?! Аз съм ти жена! – извиках. – Кажи ми истината!

Той седна на дивана и скри лицето си в ръцете.

– Мария… Не е това, което си мислиш. Не е някоя млада от офиса или фитнеса…

– Тогава коя е?!

– Елена.

Името падна между нас като камък в кладенец. Елена… Първата му любов от университета. Жената, за която ми беше разказвал преди години – как са се разделили глупаво, как е мислил за нея понякога. Но това беше преди 25 години!

– Ти… ти се виждаш с нея? След всичките тези години?

Той кимна бавно.

– Срещнах я случайно в банката преди месец. Говорихме… Всичко се върна. Чувствата… Спомените…

Седнах срещу него като вцепенена. Не можех да повярвам. Очаквах да намеря следи от червило по ризата му или съобщения от някоя двадесетгодишна в телефона му. А истината беше много по-дълбока и болезнена – той беше избрал миналото пред мен.

Следващите дни бяха като кошмар. Иван започна да отсъства все по-често. Дъщеря ни Виктория усещаше напрежението и ме питаше защо татко е тъжен. Не знаех какво да ѝ кажа. Майка ми настояваше да говоря с него като зрели хора, но как да говориш с някого, който вече е избрал друг свят?

Една вечер седнахме на масата за последен път като семейство. Иван изглеждаше уморен и по-стар.

– Мария… Не искам да те наранявам повече. Опитах се да забравя Елена, но не мога. Съжалявам.

– А аз? А Виктория? Какво ще стане с нас?

Той замълча дълго.

– Ще ви помагам с всичко… Но не мога да живея в лъжа.

Тогава разбрах – няма връщане назад. Останах сама с детето си и с празната къща, която сякаш беше станала още по-студена и тиха.

Минаха месеци. Научих се да живея сама – да пазарувам сама, да оправям бойлера сама, да водя Виктория на училище сама. Болката не изчезна веднага, но постепенно започнах да усещам някаква свобода. Започнах работа в една книжарница близо до дома ни и срещнах нови хора. Понякога вечер седях на балкона с чаша чай и гледах светлините на града.

Питах се: Защо хората винаги търсят щастието в миналото? Защо забравяме тези, които са до нас тук и сега? Може ли някога да простим истински?

А вие… бихте ли простили такава измяна? Или бихте започнали живота си отначало?