„Мислех, че съм отгледала дъщеря, която ще се грижи за майка си, не за чужда!“ – Разрив между майка и дъщеря в сянката на болната свекърва

– Значи така, Мария! За чуждата майка ще тичаш, а за твоята – нищо! – думите на мама режат като нож през тишината в кухнята. Стоя срещу нея, с ръце, стиснати в юмруци, и усещам как гневът ми се смесва с вина.

– Мамо, не е така… – опитвам се да кажа, но тя ме прекъсва.

– Не е така? Кога последно ми донесе лекарства? Кога седна до мен вечер да си поговорим? Само за свекървата ти мислиш! – гласът ѝ трепери, а очите ѝ са пълни със сълзи.

В този момент сякаш отново съм онова седемгодишно момиче, което гледа как баща ѝ си тръгва с куфарите. Тогава мама плака цяла нощ, а аз се преструвах, че спя. Баща ми взе почти всичко – телевизора, радиото, дори стария стенен часовник. „Мое си е!“, каза той. Остави ни с празни стени и още по-празни сърца.

Оттогава мама се превърна в моята вселена. Работеше на две места, за да имаме хляб и топлина. Никога не се оплака. А аз ѝ обещах – ще бъда до нея винаги. Но животът е странен – понякога те поставя пред избори, които никога не си искал да правиш.

Преди година свекърва ми – леля Станка – получи инсулт. Мъжът ми, Петър, беше отчаян. „Мария, тя няма никой друг освен нас“, каза ми една вечер, докато държеше ръката ми. Не можех да му откажа. Започнах да ходя при нея всеки ден – сменях превръзки, готвех, четях ѝ вестници. Виждах как Петър се променя – отново стана онзи усмихнат човек, когото обичах.

Но мама… Мама започна да се затваря в себе си. Първо беше мълчалива, после започна да ме упреква. „Ти си ми единственото дете!“, повтаряше. „Аз те отгледах сама! Защо сега ме оставяш?“

Всяка вечер се прибирах у дома с усещането, че съм предала някого. Петър ме прегръщаше и шепнеше: „Благодаря ти“. Но в главата ми кънтяха думите на мама.

Една вечер я намерих седнала на дивана, с албум в ръце. Разлистваше снимки от детството ми.

– Помниш ли тази рокля? – попита тя тихо. – Ших я от старата си пола. Тогава нямахме пари за нови дрехи…

– Помня, мамо… – прошепнах.

– А помниш ли как плакахме двете след като баща ти си тръгна? Обещахме си да сме винаги заедно…

Сълзите ми потекоха безконтролно.

– Мамо, не те изоставям! Просто… Просто сега и Петър има нужда от мен. И леля Станка…

– Чужда жена! – изсъска тя. – А аз? Аз съм ти майка!

Не знаех какво да кажа. В този момент телефонът звънна – беше Петър.

– Мария, майка пак е с температура… Можеш ли да дойдеш?

Погледнах мама – очите ѝ бяха пълни с отчаяние.

– Върви! Върви при тях! Аз ще се оправя сама… както винаги.

Излязох на улицата със свито сърце. Вятърът беше студен, а аз вървях като на автопилот. В главата ми се блъскаха спомени – мама как ме води на първия учебен ден; мама как ме прегръща след кошмар; мама как стои будна до мен, когато съм болна.

В апартамента на леля Станка миришеше на лекарства и чай от липа. Тя лежеше бледа и безсилна.

– Благодаря ти, Марийче… – прошепна тя. – Само ти идваш при мен.

Петър стоеше до прозореца и гледаше навън.

– Знам, че ти е трудно… – каза тихо. – Но ако не беше ти…

Прегърнах го силно. В този момент осъзнах колко много обичам този човек и колко много значи за мен семейството ни.

Но нощем не мога да спя. Чувствам се разкъсана между две майки – едната ме е родила и отгледала сама; другата ме прие като дъщеря и сега има нужда от мен.

Сутринта намерих бележка под вратата:

„Мария,
Не знам какво повече да кажа. Болно ми е. Чувствам се сама. Но може би така е писано – всеки си има свой път. Обичам те.
Мама“

Седнах на пода и плаках дълго. После взех телефона и ѝ звъннах.

– Мамо… Прости ми. Не знам какво да правя…

– И аз не знам, Марийче… Но боли.

В този момент разбрах – няма правилен избор. Каквото и да направя, някой ще страда. Но дали любовта може да бъде разделена? Или просто трябва да намерим сили да простим и да разберем другия?

Понякога се питам: Ако баща ми не беше ни изоставил, щях ли да мога да обичам толкова силно? Или щях да бъда по-малко разкъсана между две семейства?

Кажете ми вие: Как бихте постъпили? Може ли една дъщеря да бъде едновременно добра майка за своето семейство и вярна дъщеря на своята майка?