Млякото с катинар: Историята на една майка в София

— Мамо, ще ми купиш ли мляко? — гласът на малката ми дъщеря Елица трепереше от надежда, докато стискаше ръката ми в студения коридор на супермаркета. Беше петък вечер, а аз броях стотинките в портмонето си, опитвайки се да не й покажа колко ме боли от безсилие.

Влязохме в магазина, където светлините бяха прекалено ярки, а хората — прекалено мрачни. Бяхме свикнали да пазаруваме само най-необходимото: хляб, малко сирене, евтини макарони. Но тази вечер, след като Елица беше болна цяла седмица, исках да й купя нещо истинско — бутилка прясно мляко, както обичаше преди лягане.

Стигнахме до хладилната витрина. Протегнах ръка към най-евтиното мляко и… замръзнах. Всяка бутилка беше заключена с тежък пластмасов антикражбен уред, като онези по скъпите алкохоли или парфюми. Погледнах Елица — очите й се разшириха от учудване.

— Мамо, защо млякото е с катинар? — прошепна тя.

Не знаех какво да й кажа. Сърцето ми се сви. Как да обясня на седемгодишно дете, че дори млякото вече е лукс? Че хора като нас са принудени да избират между храна и ток?

— Защото някои хора го крадат, мило — казах тихо, усещайки как бузите ми пламват от срам.

В този момент до нас застана възрастна жена с избелели дрехи. Тя също гледаше бутилките с отчаяние.

— Едно време млякото беше за всички — промърмори тя. — Сега трябва да си богат, за да си позволиш да го купиш без унижение.

Погледнах я и видях сълзи в очите й. Стиснах по-силно ръката на Елица и се обърнах към касата. Там опашката беше дълга, а хората нервни. Когато дойде нашият ред, подадох бутилката на касиерката. Тя я вдигна високо и извика:

— Колежке, отключи едно мляко!

Всички погледи се обърнаха към мен. Чух някой да се подсмихва зад мен:

— До там я докарахме — млякото да е под ключ!

Усетих как лицето ми гори от унижение. Касиерката отключи устройството с метален ключ и ми подаде бутилката с изкуствена усмивка:

— Заповядайте! Да не забравите да платите!

Платих и излязохме бързо навън. Елица вървеше мълчалива до мен. Когато стигнахме до блока ни в Люлин, тя ме попита:

— Мамо, ние бедни ли сме?

Спрях се и я прегърнах силно.

— Не сме бедни, мило. Имаме си една друга. Но понякога животът е труден.

Тя кимна, но аз видях съмнение в очите й. Вечерта я гледах как пие млякото си и си мислех за всички майки като мен — самотни, работещи на две места, броящи стотинки за най-обикновени неща. Мислех си за баща й, който ни напусна преди две години, защото не издържа на напрежението и замина за Германия. Обеща да праща пари, но отдавна не сме получавали нищо освен кратки съобщения във Viber.

На следващия ден на работа колежките ми обсъждаха новината за антикражбените устройства по млякото.

— Това е срамота! — възмути се Мария. — До къде стигнахме? Скоро и хляба ще заключат!

— Ами ако някой наистина няма пари? — попита тихо Даниела. — Какво ще правим тогава?

Замълчах. Знаех какво ще правим — ще се срамуваме, ще броим стотинки и ще се молим децата ни да не разберат колко е тежко всъщност.

Вечерта Елица ме попита:

— Мамо, защо хората крадат мляко?

Погалих я по косата.

— Защото понякога са отчаяни, мило. Понякога просто нямат друг избор.

Тя замълча за миг и после каза:

— Аз никога няма да крада. Но искам всички деца да имат мляко.

Сълзи напълниха очите ми. Прегърнах я силно и си обещах никога да не й показвам колко ме боли от безсилие.

Сега пиша тази история и се питам: Наистина ли сме стигнали до там — да заключваме млякото от собствените си деца? Колко още ще търпим това унижение? Ще намерим ли сили да променим нещо или ще продължим да броим стотинки и да се срамуваме един от друг?